Читать «Изменящата се земя» онлайн - страница 91

Одил се претърколи по гръб и погледна нагоре към него.

— Вземи се събуди някой ден — каза Деркон.

— Какво… какво стана?

— Не знам. Но Голт и Лорман са мъртви — той погледна към прозореца, взря се, потри очи и бързо се отправи нататък. — Елате! — извика той.

Ходжсън го последва. Одил все още се опитваше да седне.

Ходжсън стигна до прозореца тъкмо навреме, за да види как слънцето се гмурва и изчезва от погледа отвъд западните планини. Небето бе изпълнено с виещи се точици светлина.

— Най-бързият залез, който някога съм виждал — отбеляза Деркон.

— Като че ли цялото небе се преобръща. Виж звездите.

Деркон се опря на рамката на прозореца.

— Земята се е успокоила — каза той.

Разкъсано бяло кълбо се претърколи от небето и се скри зад планините.

— Дали е това, което си мисля?

— На мен ми прилича на луна — каза Ходжсън.

— Ох, да му се не види! — каза Одил, залитна напред и се облегна на перваза точно в мига, когато бледа светлина обагри небесата и звездите изчезнаха. — Хич не ми е добре.

— Естествено — отсече Деркон. — Трябваше ти цяла нощ да стигнеш дотук.

— Не разбирам.

— Погледни — каза Деркон и посочи натам, където сенки обгръщаха всеки детайл от пейзажа, а облаци разцъфваха и после бързо се разкъсваха. Златно огнено кълбо прекоси небето като комета.

— Мислиш ли, че се ускорява? — запита Ходжсън.

— Може би. Да. Наистина е така.

Слънцето се скри зад планините и отново се спусна мрак.

— Прекарахме тук цял ден — каза Ходжсън на Одил.

— Божичко! Какво сме направили? — попита Одил, който не можеше да откъсне очи от въртящите се небеса.

— Развалили сме задържащото заклинание на Вечния Замък — отвърна Ходжсън. — Сега поне знаем какво е задържало.

— И защо са го наричали Вечен — добави Деркон.

— Какво ще правим сега? Ще се опитаме да го закрепим?

— По-късно. Първо ще се опитам да намеря нещо за ядене — каза Деркон, като се върна обратно. — От няколко дни…

Не след дълго останалите го последваха. Вейн все още леко се поклащаше и галеше челото на Голт. Още една нощ отмина.

Дилвиш се събуди върху дебел килим с ярки шарки, все още здраво стиснал меча в дясната си ръка. Беше му трудно да я разтвори. Разтри ръката си, след това върна меча в ножницата и се опита да си припомни какво се беше случило.

Беше чул писък. О, да. Вопъл на болка и гняв. Беше спрял пред открехнатата врата на някаква стая, когато започна. Тази стая ли беше?

Седна и през отворената врата успя да зърне западния прозорец в коридора, както и източния прозорец на стената в далечния край на стаята. Стана свидетел на любопитен феномен. Първо, прозорецът отдясно се озари, докато левият все още бе тъмен. После десният потъмня, а левият се обагри. После левият потъмня. Много бързо десният се озари отново и редуването се повтори. Той седеше неподвижен; само ръката му неволно се свиваше, когато явлението се повтори още няколко пъти.

Най-сетне се изправи и стигна до източния прозорец тъкмо навреме да съзре небето, вписано в безкрайно количество ярки концентрични кръгове. Миг по-късно те се разбягаха пред стената от пламъци, която се надигна от изток и се възкачи към средата на небето.