Читать «Изменящата се земя» онлайн - страница 44

— Дилвиш Освободителят, героят от Портарой? — запита тя. — Онзи, който вдигна закъсалите легиони на Шоредан да спаси града за втори път?

— Какво? Какво говориш? Кога е било това?

— Преди малко повече от година, мисля. Също е известен като Дилвиш Прокълнатия, както се пее в една популярна балада от същото това време — предполага се, че старият Джелерак го е превърнал в статуя за неколкостотин години.

— Богове!

Роук се изправи.

— Сега си спомням онази история със статуята — потвърди той. — Ето какво непрекъснато ми се въртеше из главата! Разбира се…

Той подръпна брада, прокара език между процепите на зъбите си.

— Ох, да му се не види! — изрече накрая. — Тук има нещо повече, отколкото предполагах. Чудно ми е тогава какво би имал онзи Уилиънд против такъв като него. Ако има досие за свръзка, май ще трябва да го попитам. Може всичко да се изясни, преди да докладвам отново.

Мъжът се облегна напред и прокара устни по бузата й.

— Благодаря ти, гълъбче!

За миг скочи от леглото и се озова в залата долу, като полите на нощницата му се вееха зад него.

Прекоси тичешком голямата библиотека на Организацията и стигна до някаква трудно поддаваща се на описание мебел. Започна да се рови в едно от чекмеджетата. По някое време се изправи, държейки в ръце плик, на който бе изписано името „Уилиънд“.

Като отвори плика, откри, че съдържа няколко кичура бяла коса, съединени с капка червен восък за запечатване на писма.

Той взе кичурите и ги отнесе до черната маса, висяща в ъгъла, като ги положи редом с едно кълбо от жълт кристал. Разположи се и се втренчи напред, като мърдаше устни, а пръстите му докосваха белите кичури.

Скоро кристалът се замъгли. Задържа се така за малко. Роук започна да повтаря името „Уилиънд“. Настъпи изясняване. Един мъж с тлъсто лице, почти плешив, надничаше към него.

— Да? — запита той.

— Аз съм Роук, който отговаря за архивите на Организацията. Извинявай, че те обезпокоих по средата на толкова важно начинание, но има нещо, което би могъл да ни изясниш.

Мъжът смръщи вежди.

— Важно начинание? — попита той. — Просто едно незначително заклинание…

— Не е нужно да скромничиш.

— … което може да е от интерес само за чародеите във ветеринарната област. Разбира се, аз много се гордея с това, което правя с крастата.

— Крастата?

— Крастата.

— Аз… Ти не си ли в подножието на Каннаис, в изменящия се пояс, близо до Вечния Замък?

— Работя в една конюшня, където конете са заболели, тук в Муркейв. Това да не е някаква шега?

— Ако е, то някой се шегува с нас, не с теб. Познаваш ли изобщо човек на име Дилвиш, който язди метален кон?

— Славата му е стигала и до мен — отвърна Уилиънд. — Говори се, че е играл съществена роля в една от войните по границата не толкова отдавна — май че беше в Портарой. Лично никога не съм го срещал.

— И наскоро не ти се е случвало да разговаряш с представител на Организацията на име Мелиаш, така ли?

Събеседникът му поклати глава.

— Знам кой е той, но също не съм го срещал.

— О! Тогава някой ни е метнал — някой с някаква цел. Не съм сигурен кой или защо. Благодаря ти, че ми отдели време. Съжалявам, че те обезпокоих.