Читать «Изменящата се земя» онлайн - страница 36

— Вие… вие сега няма да се нараните, нали, господарке?

Семирама се усмихна.

— Бог да те поживи, не. Прекалено много време измина, за да има този жест някаква стойност. Вече не съм онова момиче. Другите неща ме поизмориха, а и умът ми отиде в главата. Сега си върви и не се тревожи. Имах нужда от отзивчив слушател. Това е всичко.

Лиша кимна и се извърна.

— Ако имате нужда от още нещо, просто ме повикайте.

— Добре.

Тя гледаше жената, докато излизаше. След малко протегна ръка към веригата около шията си и вдигна нагоре малък, осмоъгълен медальон от синкав метал, обточен с потъмняло сребро. Отвори го и се взря в лицето, гравирано в него.

Беше портрет на млад мъж с дълга светла коса, чертите му бяха малко остри, погледът — пронизващ, имаше къса брада, а изразът на лицето говореше за сила и решимост, съсредоточени в извивката на веждите, в очертанията на устните му.

Тя се загледа за момент, докосна го с устни, затвори медальона и го пусна. Допи питието си.

Надигна се, обиколи стаята, като вдигаше и разместваше разни дреболии. Накрая стигна до вратата, отново се озова в антрето, застана нерешително за момент и тръгна.

Повече от час броди из зали, галерии, нагоре и надолу по стълбища, без да срещне никого; понякога случайно попадаше на нетрайни блянове, които й бяха подвластни, както например стаята, която се бе превърнала в подводна пещера, залата, в която бушуваше ураган, коридора, блокиран от ледове, мастилената дупка във въздуха, която не водеше никъде, макар че от нея се долавяше тиха, екзотична музика. Някъде пътят й бе застилан от цветя, другаде — задръстван от жаби. В главната зала вилнееше буря; нежен син водопад струеше в предходната стая.

Неусетно краката й промениха посоката, поеха нагоре и я понесоха към залата на Кратера. Но сега не възнамеряваше да разговаря с Туалуа, дори и само за да се върнат към спомени от отдавна отминали времена. Нима съм последният — не за първи път се зачуди тя — последният човек на този свят, който умее да разговаря с него!

Тръгна по галерията около залата. Спря се да погледне навън и надолу. От дясната й страна се простираше мрачна зона, сякаш нощта преждевременно бе спуснала своя купол върху далечните скалисти земи. Отляво земята отново бе в състояние на метаморфоза, гънеше се сякаш под натиска на нажежени вълни, надигаше се, изменяше цветовете си. Мъглите бяха отстъпили на изток, където образуваха висока, жълта стена.

Семирама се приближи и седна на перваза, опряла гръб на възглавница. В гледката отдолу нямаше нито едно живо същество.

Какви ли са градовете сега? — помисли си тя. — Колко ли трябва да са се променили?

Мелиаш, седнал пред архивите си, по-скоро усети, отколкото чу някой да вика името му. Той премести встрани принадлежностите за писане и започна да рови за кристала.

Кристалът се изясни почти незабавно и той се оказа лице в лице с влажния поглед на Роук, който леко му се усмихна.

— Да не те безпокоя? — попита старецът.

— Не.

— Жалко. Е, имам нещо за теб. В Книгата на Знаците открих датата, когато е бил използван онзи знак. Било е преди около двеста години. Като проверих регистрите на членовете за онзи период, узнах, че сред Братята е имало поне един Дилвиш — наполовина Елф, от рода Селар, по-низш адепт, който явно е бил воин. Май съм го срещал веднъж. Един такъв висок.