Читать «Изменящата се земя» онлайн - страница 28

— Още две стъпки — каза той меко и стъпи с десния заден крак в по-далечната пътека.

— Сега…

Дилвиш продължи натиска, когато Блек се хлъзна покрай него и придвижи единия си крак нагоре по пътеката. После направи няколко крачки напред и Дилвиш въздъхна, прокашля се и се протегна.

— Добре — каза Блек. Добре.

Мъжът уви носа и устата си с кърпата, отново отиде до Блек и застана между него и езерото. Блек стигна до края на пътеките.

— Сега какво? — попита Дилвиш.

— Няма проблеми. Гледай!

Дясното копито на Блек проблесна напред и разби голяма дупка в лъскавата повърхност. Остана там и лявото му копито направи още една, по-високо. Изтегли се нагоре и дясното му копито отново се издигна. Скоро задните крака се движеха по освободените вдлъбнатини.

— Между другото, благодаря — каза той, докато се движеше напред.

Дилвиш положи ръка на гърба на Блек и тръгна, следвайки неговия ход.

— Небето сякаш е потъмняло по време на нашия престой долу — отбеляза той.

— Еманациите са много силни — каза Блек. — Но не чувствам променливи вълни да идват насам.

— Какво значи това?

— Почти нищо.

Небето продължи да притъмнява почти до сумрак, докато вървяха нагоре. След няколко минути дочуха кратък, рязък вик над тях и един тъмен силует се плъзна през рида, високо от лявата им страна.

— Човек! — извика Блек.

Ръцете на Дилвиш се стрелнаха към кръста му, той мина наляво и извика:

— Насам!

Коланът увисна в ръцете му и той го хвърли напред, като тежестта на масивната тока го запрати точно на пътя на хлъзгащия се човек. Една дълга пръчка прелетя, отскачайки, покрай Дилвиш и почти го халоса по рамото.

— Хвани се! — извика той.

Човекът се изви и се вкопчи — лявата му ръка сграбчи колана точно над токата. Дилвиш си намери опора и се извърна, когато другият се плъзна покрай него.

— Да не ме изпуснеш! — изкрещя човекът, дясната му ръка се вкопчи в колана над лявата, докато тялото му се люшна встрани.

— Не бих се лишил от хубавия си колан само за удоволствието да видя някого в езеро от киселина — отвърна Дилвиш през стиснати зъби, защото сега усещаше цялата тежест на другия. — А пък и става прекалено тъмно да мога да се насладя на зрелището — продължи той, докато го теглеше нагоре и спря да го улови за ръката.

В езерото долу се появи зеленикав отблясък и миг по-късно ослепителен фонтан от искри се издигна над него.

— Жезълът ми! — извика човекът, като хвърли поглед през рамо. — Жезълът ми! Не можете да си представите какви усилия отидоха в измайсторяването му, какви сили бяха заключени в него!

— Обзалагам се, че животът ти е по-скъп! — каза Дилвиш, като преметна колана около врата си и сграбчи човека за другата му ръка.

Мощно бълбукане се надигна от езерото, което сега бе придобило зелен цвят. Изпаренията се кълбяха, по-отровни от преди.

Непознатият успя да изтръгне усмивка.

— Разбира се, прав си — каза той. В този момент ботушът му се изплъзна, докато се опитваше да се закрепи.

Човекът незабавно започна да бълва неспирен поток ругатни и хули. Дилвиш се заслуша с възхищение, защото дори във войнишките си години рядко бе попадал на такъв майстор.