Читать «Изменящата се земя» онлайн - страница 29

— Успя да охулиш богове, на които дори поповете вече са забравили имената — каза той с ужас, докато другият се бе спрял да си поеме дъх и се закашля. — Благодарение на Умението успях да те измъкна. Не се опитвай да се изправиш. Просто ме остави да те извлека до мястото, където съм оставил коня си.

Дилвиш задърпа мъжа нагоре по склона. Най-сетне успя да преметне една от ръцете му около раменете си. Помогна му да прехвърли другата през гърба на Блек. Зад тях, откъм мътното езеро, се разнесоха експлозии.

— Не се опитвай да ходиш — каза Дилвиш. — Просто се отпусни и се остави да те нося. Пусни краката ти да се влачат.

За миг мъжът се втренчи в Блек и чак тогава кимна. Дилвиш и Блек продължиха своя път нагоре. Разпокъсана, мъглата се разстла под нозете им след поредния трус в езерото. Блек замря, както се готвеше да пристъпи, и го изчака да премине.

— Жезълът ти си го бива — бе коментарът на Дилвиш.

Копитата на Блек разбиваха с трясък блестящата повърхност. Мъжът скръцна зъби и изръмжа:

— През годините в него се бе натрупала сила, която да ми послужи при нужда. Сега ще ми е по-трудно да завладея замъка.

— Жалко — каза Дилвиш. — Защо толкова отчаяно си се устремил към замъка?

Човекът само го изгледа.

Бяха приближили рида, като спираха на няколко пъти да изчакат преминаването на поредица трусове, идващи отдолу. Когато Дилвиш се озърна назад, единственото, което можа да види, бе водовъртеж от зеленикава пяна, която сега бе достигнала почти една трета от височината на склона над падината. Тук, където лек ветрец от северозапад бе стигнал до тях, въздухът вече бе по-свеж.

Те прекосиха оставащото разстояние и се изкатериха по рида. Дилвиш смъкна кърпата на врата си и си сложи колана, докато стояха на равното. Блек изпръхтя и от ноздрите му заизлизаха кълба дим. Човекът, когото бяха спасили, докосна черните си кожени гамаши. Сега стояха точно срещу Замъка, чийто мастиленосин силует се открояваше под сумрачното небе. Слънцето наподобяваше бледа луна високо в небесата.

— Ако манерките ми не са се счупили или загубили, ще ти предложа малко вода и вино — рече Дилвиш и заобиколи Блек от дясната му страна.

— Добре.

— Аз съм Дилвиш.

— А аз съм Уилиънд от Муркейв и това място започва да ме озадачава.

— Какво искаш да кажеш?

— Преди мислех, че Туалуа, който е там, е изпаднал в един от периодичните си пристъпи на лудост — той широко разпери ръце — и тогава е създал всичко това с необузданата си мощ и безумната си фантазия.

— Така изглежда.

— Но не е.

— Тогава какво е?

— Не всички мечти са смъртоносни — дори и такива като неговите. Нито пък толкова изтънчени. Целият пояс около замъка ми се вижда грижливо подготвен смъртоносен капан, а не сбъднати мокри сънища на обезумял полубог.

Дилвиш подаде манерката на Уилиънд. Той я пое и дълго пи.

— Защо? И какво трябва да означава това? — запита Дилвиш.

Уилиънд остави манерката и се разсмя.

— Това, приятелю, означава, че някой вече е овладял положението вътре. Той е разположил тези неща да ни държи отвън, докато укрепи силите си.