Читать «Изменящата се земя» онлайн - страница 14

Седящият до него Голт кимна.

— Опитвам се да претрия най-слабата брънка от веригата ми — както и всички вие, предполагам — в продължение на седмици, защото нищо друго не действа — каза Голт. — Има някакъв напредък, но като че ли ще са нужни седмици, докато успея. Май никой не може да предложи по-добър начин!

— Не и аз — отвърна Одил.

— Изглежда, че може да използваме само физически средства — каза Деркон. — Всички трябва да продължим да трием, докато не се появи нещо по-добро. Но да речем, че стане — или се освободим по трудния начин. После какво? Ходжсън е прав. Дали просто да избягаме? Или ще пробваме да се справим тук?

Чародеят Лорман — най-възрастният — от дълго време висеше мълчалив в мрачния си ъгъл. Сега заговори с грачещ глас.

— Да. Трябва да се опитаме да се освободим с физически средства. Приливите на Туалуа правят магията несигурна. И все пак, нека продължим да опитваме със заклинанията, защото понякога той си почива и има кратки промеждутъци, когато нещата може да станат както трябва. Нашето разположение спрямо неговия кратер е неблагоприятно. Силата му се насочва в тази посока, преди да започне завихрянето. В този замък има места, където влиянието му не се простира — например в една дълга галерия близо до кратера.

— Откъде знаеш това? — заинтересува се Деркон.

— Силата, която блокира нашата магия, не може да попречи на способността ми да усещам нещата в други проекции — отвърна старецът. — Видях това… и други неща.

— Тогава защо не ни каза по-рано?

— Каква полза бихме имали? Не мога да предскажа кога ще има прекъсване в потока, нито колко ще продължи.

— Ако ни кажеш кога възниква прекъсване, поне бихме могли да опитаме заклинанията си — каза Ходжсън.

— И какво от това? Бях почувствал, че сме обречени.

— Използваш минало време — отбеляза Деркон.

— Да.

— Значи си видял нещо, което дава надежда?

— Може би.

— Способността ти да виждаш е, много по-добра от нашите, Лорман — каза Ходжсън. — Ще трябва да ни обясниш.

Старият чародей вдигна глава. Очите му бяха жълти и фокусирани върху нещо, което не беше там.

— Съществува едно съвършено заклинание — с огромно въздействие, от много отдавна, което държи това място да не се разпадне…

— На Туалуа? — запита Вейн.

Лорман бавно поклати глава.

— Не. Не е негово дело. Може Джелерак сам да го е измайсторил. Не мога да кажа. Не го разбирам. Просто усещам присъствието му. Много е старо и някак крепи това място.

— Как би могло да ни помогне това, като даже не си сигурен в действието му?

— Няма значение дали го разбираме. Какво бихте направили, ако оковите ви паднат в този миг?

— Ще си ида вкъщи — отвърна Вейн.

— Ще излезеш през портата? Ще се поразходиш? Колко стражи, роби, зомби и демони обитават това място? Но да речем, че успееш да минеш покрай тях. Как ще ти се хареса разходката през Изменящата се земя?

— Веднъж вече минах — каза Вейн.

— Сега си по-слаб.

— Наистина. Извинявай. Продължавай. Как би могло съвършеното заклинание да ни помогне?

— Не би могло. Но липсата му може.