Читать «Изменящата се земя» онлайн - страница 13

Блясъкът намаля, Деркон промърмори нещо, Одил се справи с още един знак.

— Струва ми се, че чувам нещо — каза някой отляво, близо до вратата.

Те замряха, вслушвайки се. Слаб прещракващ звук се понесе отвън.

— Одил — каза меко Ходжсън — моля те…

Дребният мъж се напрегна отново. Другите бързаха да прикрият докрай своите фигури. Хриптящ звук долетя до тях някъде отвън. Одил начерта две успоредни линии, втората от които по-дълга от първата, после внимателно добави перпендикуляр към нея. Веднага щом свърши, се отпусна тежко, лицето му бе мокро от пот.

— Готово! — каза Деркон. — Освен, ако и това заклинание не е изменило характера си.

— Ще можеш ли да го направиш? — запита го Ходжсън.

— Това ще бъде първото ми удоволствие, откакто съм тук — отвърна събеседникът му и започна да напява полугласно определени встъпителни слова.

Измина доста време преди нещо да се случи. Те постоянно поглеждаха към празните вериги, където бе висял Джоаб, към мрачните ръбести стени. Деркон бе завършил първия етап от работата си и сега погледът в бледите му, немигащи очи, взиращи се право напред, бе станал отнесен. Ходжсън се бе привел към него, като от време на време промърморваше нещо, сякаш се опитваше да му прехвърли остатъка от собствените си сили. Неколцина от останалите правеха същото.

Създанието изскочи внезапно от вратата и незабавно се метна към Ходжсън, който бе прикован точно срещу него. Чудатото му, с щръкнали стави тяло бе червено и имаше тлъста опашка. Бе увенчано с еленови рога, а червените му очи пламтяха, докато изваждаше тъмните си нокти. Щом докосна средата на прикритата площадка, то изпищя неистово и се разплеска като хвърлено върху невидима стена, а матовобелите остриета на постоянно озъбената му муцуна се трошаха шумно.

Деркон изрече една-единствена дума, твърдо, безпристрастно.

Създанието изпищя и потъмня. Плътта му започна да се сбръчква, като че ли я изгаряха невидими пламъци. Започна да се мята, като ужасяващо кривеше лице. После внезапно проблесна ярка светкавица и то изчезна.

Всички въздъхнаха едновременно. След няколко минути вече се усмихваха.

— Действа… — прошепна някой.

Деркон се извърна към Ходжсън и кимна, като някак си успя да внуши израз на церемониален поклон.

— Не е зле за бял магьосник. Не мислех, че наистина ще може да се направи.

— Аз самият не бях сигурен — отвърна Ходжсън.

— Хубава гледка — каза единият от двамата отляво.

— Ето че си направихме действащ капан за демони — добави другият.

— Сега, като си осигурихме още малко живот — започна Ходжсън, — трябва да обмислим начин да се измъкнем оттук и да решим какво да правим, след като вече сме свободни.

— Аз искам само да се измъкна, да обърна гръб на всичко и да си ида у дома — каза Вейн, по-близкият от двамата на пейката. — Непрекъснато опитвах и двете заклинания, които знам за падане на окови и за освобождаване от плен. Никое от тях не действа тук.