Читать «Изменящата се земя» онлайн - страница 11

По-възрастният мъж поклати глава.

— Тук все още няма нищо.

— Благодаря. Ще опитам при Тарба…

Лицето избледня, още преди да довърши и бе изместено от това на мургав мъж с тюрбан.

— Как е положението в твоя сектор? — попита го Мелиаш.

— Спокойно — отвърна Тарба.

— Проверявал ли си жезъла наскоро?

— До него съм. Няма нищо.

Свърза се и с останалите Пазители — един по-възрастен мъж с тежка челюст и ясни сини очи, и напрегнат младеж с дълбоко набраздено лице. Отговорите им бяха същите като на другите.

След като върна кристала в торбата, Пазителят остана известно време загледан в Изменящата се земя, но нова вълна така и не се надигна. Докосна жезъла още веднъж, но откри, че вибрациите, които го бяха обезпокоили, сега ги нямаше. Върна се в лагера и се разположи до масата, подпря брадичка на юмрука си, присви очи.

— Сега ли ще искате закуската? — провикна се по-младият прислужник.

— Остави я да си ври. Ще има още да идват — отвърна Мелиаш. — Но можеш да ми донесеш още чай.

После, докато седеше и отпиваше, разля малко на масата и започна да следи с пръст очертанията. Замъкът, ето… Пентаграм от наблюдатели около него, така… Вълните се надигат спираловидно в посока навън… обикновено от запад…

Някаква сянка падна върху чертежа и той вдигна очи. Тъмнокос млад мъж, среден на ръст, с тъмни очи и насмешлива извивка на устните бе застанал до него. Бе облечен в жълта туника и носеше черни кожени гамаши. Катарамата на колана и закопчалката на кафявото му наметало бяха от бронз. Имаше къса и грижливо подстригана брада. Той кимна и се усмихна, щом Мелиаш погледна нагоре.

— Извинявай. Не те чух да идваш — каза Мелиаш.

Погледна към слугите, но вниманието им бе насочено другаде.

— И все пак знаеше, че ще дойда?

— Най-общо казано, да. Казвам се Мелиаш. Пазител съм от Организацията за това място.

— Знам. Аз съм Уилиънд от Муркейв. Дошъл съм да прекося Изменящата се земя и да завладея Вечния Замък, който е в средата й.

— Вечния…?

— Неколцина от нас го знаят под това име.

Те размениха знака на Организацията.

— Седни — покани го Мелиаш, — да закусим заедно. Няма да е зле да почнеш с нещо топло в стомаха.

— Не, благодаря. Вече съм хапнал.

— Чаша чай?

— По-добре да не се бавя. Пътят, който съм избрал, е дълъг.

— Боя се, че не мога да ти кажа много за него.

— Знам всичко, от което имам нужда — отвърна Уилиънд. — Но бих искал да науча как е движението наоколо.

— Ти си вторият за днес и дванадесетият, минал оттук. На пост съм от две седмици и знам за тридесет и двама потеглили към Изменящата се земя.

— Знаеш ли някой от тях да е преминал?

— Не.

— Добре.

— Май няма голяма вероятност да те убедя да не опитваш?

— Сигурно си длъжен да разубеждаваш всеки един. Някой послуша ли те?

— Не.

— Ето ти отговора.

— Очевидно си решил, че силата, която може да се придобие, си струва риска. И все пак, какво би правил с нея, ако я получиш?

Уилиънд сведе глава.

— Да правя? — рече той. — Ще лекувам злините. Ще пребродя света на длъж и шир, ще поправям несправедливостите и ще насърчавам добродетелите. Ще я използвам да направя този свят по-добро място за живеене.