Читать «Императорската гвардия» онлайн - страница 26

— Е? Убихте ли я?

— А, не, господин лейтенант. За щастие.

— Добре. — Той взе раницата си след като едва не се сблъска с ефрейтора, който със закъснение се опита да му я подаде. От сенките под стола на пазача го гледаха две уплашени жълто-зелени очи. Младежът имаше интересна колекция от дълги черни котешки косми по униформата и дълбоки, полузараснали драскотини по ръцете. Забавленията с домашни любимци по време на дежурство бяха строго забранени от устава. Но девет часа на ден в този тесен бункер… момчето трябваше да се е побъркало от скука.

— Ключалките са пренастроени за вашите длани, господин лейтенант — услужливо прибави ефрейторът. — Проверих всичко. Два пъти. Да ви помогна ли с раницата? Знаете ли колко време ще останете?

— Нямам представа. Ще ти съобщя. — Хлапето явно копнееше да поговори с някого, ала Майлс бе уморен. Може би по-късно. Той излезе навън, после се обърна. — Как я кръсти?

— Господин лейтенант?

— Котката.

На лицето на младежа се изписа паника. Изглежда, най-после си беше спомнил онази част от устава, която се отнасяше за домашните любимци.

— Хм… Зап, господин лейтенант.

Поне бе честен.

— Добре, всичко е наред, ефрейтор. — Майлс му отдаде чест като аналитик от щаба на ИмпСи, нещо като махване с два пръста в областта на слепоочието — аналитиците от Службата не се отнасяха с голямо уважение към всеки с коефициент на интелигентност, по-малък от техния. Пазачът отвърна с надлежно козируване.

„Откога ИмпСи ни пращат деца за охрана?“ Мрачните мъже, конто бяха патрулирали в имението в дните на регенството, щяха да екзекутират нещастната котка на място и да проверят останките й за сканиращи устройства и бомби. Хлапето трябваше да е… „поне на двайсет и една, щом е в ИмпСи и е ефрейтор“. Майлс овладя лекото си безпокойство и излезе под вече усилващия се дъжд.

Притисна дланта си към скенера от дясната страна на вратата и двете крила се отвориха. Почувства се странно да го направи сам — преди тук винаги бе стоял гвардеец в кафяво-сребристата униформа на Дома. „Кога са автоматизирали тази врата?“

В огромния вестибюл с черно-бял под беше студено и тъмно. Майлс едва не каза „Светлина!“, но се отказа. Никога не бе оставал сам в замъка Воркосиган.

— Някой ден, синко, всичко това ще е твое — прошепна в сумрака той. Кънтящото ехо на думите му тихо отекна от стените. Майлс сподави потръпването си, обърна се надясно и бавно започна да обикаля сградата.

Килимът в следващата стая приглуши самотното тропане на ботушите му. Всички мебели — липсваха около половината — бяха покрити с призрачни бели калъфи. Къщата му се струваше едновременно по-голяма и по-малка, отколкото си я спомняше, озадачаващ парадокс.

Майлс надникна в гаража, заемащ цялото мазе на източното крило. Неговият гравитоскутер бе паркиран в единия ъгъл. В другия видя бронирана кола, лъскава и луксозна, но стара. Той си помисли за бойния си скафандър. „Навярно не бива да се опитвам да шофирам и пилотирам, докато не излекувам проклетия дефект в главата си.“ Със скутера рискуваше да загине, ако получеше пристъп, с наземната кола можеше да убие всички на пътя. Миналата зима, преди да се убеди, че оздравява, както му бяха обещали, винаги го бе возил някой друг.