Читать «Говорителя на мъртвите» онлайн - страница 86

— Махай се оттук! — изкрещя тя на Миро. Синът й стана бързо и се оттегли към вратата. Тя забеляза, че след всичко онова, на което Миро неведнъж бе свидетел в тази къща, тя все пак успя да го изненада с яростта си.

— Няма да узнаеш нищо от мен! — изкрещя тя на Говорителя.

— Не съм дошъл, за да получа нещо от теб — отвърна тихо той.

— Не ми е нужно и нищо от онова, което можеш да дадеш! За мен нямаш никаква стойност, разбра ли? Ти си онзи, който няма никаква стойност! Лишо, руина, естраго — вай фора д’акуи, няу тенс дирейто естар ем миия каза!

„Нямаш никакво право да бъдеш в моя дом!“

— Няу ерес естраго — прошепна той, — ерес соло фекундо, е ву плантар жардим ай.

И преди тя да успее да отвърне нещо, той затвори вратата зад себе си и изчезна.

В интерес на истината тя нямаше и какво да му отвърне, толкова жестоки бяха думите му. Тя го бе нарекла естраго, ала той й отвърна тъй, сякаш сама се бе нарекла напаст. Обърна се към него оскърбително, използва обидното, фамилиарно ту вместо о Сеньор или дори неформалното воче. Ала когато той й отвърна със същия тон, със същата фамилиарност, се получи нещо съвсем различно. „Ти си благодатна почва и аз ще посадя дръвче в нея.“ Бяха думи, които един поет би изрекъл на любовницата си, дори един мъж — на съпругата си, неговото ту бе задушевно, а не високомерно. Как смее, шепнеше си тя, докато пипаше бузата, която бе докоснал. Той е далеч по-жесток, отколкото съм смятала, че може да бъде един Говорител. Епископ Перегрино бе прав. Той е опасен, този неверник, този антихрист, той нахлува безсрамно в онези кътчета на сърцето ми, които съм пазила като свещени, където не съм допускала никого. Гази малкото кълнчета, които се борят за живот в тази камениста почва, как се осмелява, по-добре да бях мъртва, преди да го срещна, сигурно ще ме погуби, преди да е приключил мисията си.

Смътно долавяше, че някой плаче. Куара. Разбира се, крясъците я бяха разбудили, тя винаги спеше леко. Новиня бе вече до вратата и понечи да я отвори и да я успокои, ала чу, че плачът секна, тих мъжки глас й напяваше. Песента беше на чужд език. На Новиня й се стори немски или нордически; не го разбираше, какъвто и да бе той. Ала тя знаеше кой пее, знаеше също, че Куара се успокои.

Новиня не бе изпитвала такъв страх от онзи миг, в който разбра, че Миро е решен да стане зенадор и да поеме по стъпките на двамината мъже, които прасенцата бяха убили. Този мъж разплита мрежата на семейството ми и отново ни свързва в едно цяло; ала докато го прави, ще узнае тайните ми. Ако разбере как е умрял Пипо и каже истината, тогава Миро ще узнае онази тайна, която ще убие и него. Аз няма повече да правя жертви за прасенцата; те са прекалено жесток бог, пред който повече няма да се моля.

Ала по-късно, докато лежеше на леглото си зад затворената врата и се мъчеше да заспи, чу още смях, който долиташе от предната част на къщата и този път ведно с Миро и Ела се смееха и Куим, и Олядо. Представи си, че ги вижда в грейналата от веселие стая. Ала докато заспиваше и видението й се превръщаше в сън, вече не Говорителя седеше всред децата й и ги учеше да се смеят; беше Либо, отново жив, известен на всички като истинския й мъж, мъжа, за когото се бе омъжила със сърцето си, макар и да бе отказала да се омъжи за него в църквата. Дори насън това беше по-голяма радост, отколкото можеше да понесе, и затова чаршафът й подгизна от сълзи.