Читать «Говорителя на мъртвите» онлайн - страница 85

Как смееше този непознат да нахлува в дома й и да разкъсва всички завеси, които тя бе спуснала!

— Няма да стане — рече тя. — Нямаш никакво право да се ровиш в живота на мъжа ми.

Той вдигна вежди. Тя познаваше Междузвездния кодекс не по-зле от всекиго, знаеше много добре, че той не само има това право, но и законът го закриля в търсенето на истината за живота на мъртвия.

— Марсау беше жалък човек — настоя тя — и истината за него ще причини единствено болка.

— Ти си напълно права, че истината за него ще причини единствено болка, но не защото е бил жалък — рече Говорителя. — Ако разкажа само онова, което всички вече знаят — че е ненавиждал децата си и е биел жена си, че е пиел до смърт и е обхождал бар след бар, докато полицаите не го приберат у дома му, — тогава няма да причиня болка, нали така? Ще предизвикам огромно задоволство, защото всички ще се уверят, че собственото им мнение е било вярно през цялото време. Бил е измет, значи са постъпвали правилно, като са се отнасяли към него като към измет.

— А ти мислиш, че не е бил, така ли?

— Нито едно човешко същество, ако вникнеш в желанията му, не е лишено от стойност. Нито един живот не може да се смята за ненужен. Дори да вземем най-злия мъж или най-злата жена, ако разберем сърцата им, все ще намерим някоя тяхна постъпка, която изкупва поне отчасти греховете им.

— Ако вярваш във всичко това, значи си по-млад, отколкото изглеждаш — рече Новиня.

— Наистина ли? Минаха по-малко от две седмици, когато за първи път чух за обаждането ти. Тогава те проучих и ако ти самата не го помниш, Новиня, аз помня, че като младо момиче беше мила, красива и добра. Беше самотна преди, ала Пипо и Либо те опознаха и откриха, че си достойна да бъдеш обичана.

— Пипо е мъртъв.

— Но той те обичаше.

— Ти нищо не разбираш, Говорителю! Бил си на двайсет и две светлинни години разстояние. Освен това не за себе си казах, че животът няма никаква стойност, а за Марсау!

— Но ти не го вярваш, Новиня. Защото знаеш за единствената благородна проява, която изкупва целия живот на този нещастен човек.

Новиня не разбираше собствения си ужас, ала трябваше да го накара да замълчи, преди да го е изрекъл, макар и да нямаше представа какво благородно дело на Сау смяташе, че е открил.

— Как смееш да ме наричаш Новиня! — изкрещя тя. — Никой не ме е наричал така от четири години насам!

Вместо отговор той протегна ръка и я погали леко по бузата. Беше смирен жест, едва ли не детински; напомни й за Либо, а това бе повече, отколкото можеше да понесе. Хвана ръката му и я отблъсна, втурна се покрай него в стаята.