Читать «Говорителя на мъртвите» онлайн - страница 83

Собственият й глас беше безстрастен. След като целият й живот бе една лъжа, и извинението й прозвуча като зазубрено.

— Още не усещам времето — рече Говорителя. Продължаваше да стои зад гърба й, тъй че още не бе видяла лицето му. — За мен е изминала само седмица, откакто изоставих сестра си. Тя е единственият ми жив родственик. Дъщеря й още не се бе родила, а сега навярно вече е завършила колеж, омъжила се е и сигурно има свои деца. Никога няма да я видя. Но аз познавам твоите деца, дона Иванова.

Тя вдигна чашката с кафезиньо и я изпи на един дъх, макар да опари езика и гърлото си, а стомахът я заболя.

— Мислиш, че ги познаваш, след като си прекарал само няколко часа с тях?

— По-добре от теб, дона Иванова.

Новиня чу как Ела ахна при тази дързост на Говорителя. И макар да си мислеше, че думите му можеше да се окажат и верни, тя се вбеси, че ги изрича един непознат. Обърна се да го погледне, да му се сопне, но той се бе преместил, вече не беше зад нея. Извърна се още, най-накрая се изправи да го потърси, ала той не беше в стаята. Ела стоеше на вратата с широко отворени очи.

— Върни се! — извика Новиня. — Не може да изречеш тези приказки и да си отидеш ей така!

Той обаче не отговори. Вместо отговор тя чу смях, който долиташе от задната част на къщата. Новиня проследи откъде идва той. Премина през всички стаи до дъното на къщата. Миро седеше на леглото й, а Говорителя беше близо до вратата, двамата се смееха. Миро видя майка си и усмивката му се стопи. Този факт я прониза като с нож. Не го бе виждала да се усмихва от години, бе забравила колко хубаво ставаше лицето му, досущ като на баща му; а нейното влизане бе изтрило усмивката му.

— Дойдохме тук да поговорим защо е толкоз яден Куим — обясни Миро. — Ела оправи леглото.

— Не мисля, че Говорителя го е еня дали леглото е оправено, или не — рече хладно Новиня. — Нали така, Говорителю?

— Ред и безредие — каза Ендър: — и двете си имат своята красота.

Все още не се обръщаше с лице към нея и тя бе доволна, защото така не се налагаше да го гледа в очите, докато изрича горчивите си думи.

— Виж какво ще ти кажа, Говорителю, ти си дошъл тук по искането на една глупачка — рече тя. — Можеш да ме възненавидиш за това, но няма смърт, за която да говориш. Бях глупачка. Поради наивността си сметнах, че когато се обадя, ще дойде авторът на „Царицата на кошера“ и „Хегемона“. Изгубих един мъж, който ми бе като баща, и жадувах утешение.

Сега вече той се обърна. Беше младолик, поне по-млад от нея, ала очите му бяха прелъстителни с израза си на проникновено разбиране. Перигозо, помисли си тя. Опасен е, красив е, мога да се удавя в неговото проникновение.

— Дона Иванова — рече той, — как е възможно да си чела „Царицата на кошера“ и „Хегемона“, и да смяташ, че авторът им би могъл да понесе утешение?

Отговори Миро — мълчаливият, тихият Миро, който се втурна в разговора с такава енергичност, каквато не бе виждала у него от времето, когато беше малък: