Читать «Говорителя на мъртвите» онлайн - страница 82

Олядо се обърна към нея, жакът в окото му стърчеше гадно. Не успя да потисне потреперването си, срама си. Извинявай, рече безмълвно тя. Ако майка ти беше някоя друга, сигурно щеше да си имаш очи. Ти беше роден уж да бъдеш най-добрият, най-здравият, най-безгрешният от децата ми, Лауро, ала, разбира се, нищо, произлязло от утробата ми, не би могло да оцелее твърде дълго невредимо.

Тя, естествено, не каза нищо подобно, както и Олядо не й каза нищо. Извърна се и понечи да тръгне към стаята си, за да разбере защо свети лампата.

— Майко — рече Олядо.

Беше свалил слушалките и издърпваше жака от окото си.

— Да?

— Имаме гост — рече той. — Говорителя.

Усети как се смръзва вътрешно. Не и тази вечер, изкрещя безгласно. Ала знаеше, че не би искала да се срещне с него и утре, вдругиден, когато и да е.

— Панталоните му вече са чисти, преоблича се в твоята стая. Надявам се да нямаш нищо против.

От кухнята се показа Ела.

— А, върна ли се — рече тя. — Приготвих кафезиньо, има и за теб.

— Ще изчакам навън, докато си замине — рече Новиня.

Ела и Олядо се спогледаха. Новиня разбра веднага, че я имат за проблем, който трябва да се реши; че очевидно приемаха онова, което Говорителя възнамеряваше да направи тук. Е, аз не съм дилема, която вие ще разрешите.

— Майко — рече Олядо, — той не е такъв, какъвто го описа епископът. Той е добър.

Новиня му отвърна с най-смразяващ сарказъм:

— Откога стана специалист по въпросите на доброто и злото?

Ела и Олядо отново се спогледаха. Тя знаеше какво си мислят. Как да й обясним? Как да я убедим? Е, мили дечица, няма да можете. Аз съм неубедима, това го проумяваше и Либо през всичките дни на живота си. Той не научи истината от мен. Вината за смъртта му не е моя.

Ала те успяха все пак да я разубедят. Вместо да излезе от къщи, тя се оттегли в кухнята, мина покрай Ела на вратата, без да я докосне. Малките кафени чашки бяха подредени в кръг на масата, димящата каничка бе в средата. Седна и се облакъти на масата. Значи Говорителя беше вече тук и бе дошъл първо при нея. Та къде другаде да иде? Моя е вината, че е тук, нали така? Той е поредният човек, чийто живот съсипвам, досущ както живота на децата си, на Марсау, на Либо, на Пипо, моя собствен.

Силна, ала удивително гладка мъжка ръка се протегна над рамото й, взе каничката и започна да налива през мъничкото чучурче горещото кафе в чашките.

— Посо дерамар? — попита той. Какъв глупав въпрос, след като вече наливаше. Ала гласът му беше благ, португалският му — с лека и привлекателна отсенка на кастилски. Испанец, значи?

— Дескулпа ме — прошепна тя. „Простете“. — Труче о сеньор тантош километрос…¹⁶

— Не измерваме междузвездните полети в километри, дона Иванова. Измерваме ги в години.

Думите му бяха обвинителни, ала тонът му говореше за копнеж, дори за прошка, дори за утеха. Този глас може да ме прелъсти. Този глас на измамник.

— Ако можех да върна назад времето, щях да предотвратя това двайсет и две годишно пътуване. Повикването ти беше моя грешка. Съжалявам.