Читать «Говорителя на мъртвите» онлайн - страница 233

Това бе списъкът, пълният списък на всички земни животни и растения в Лузитания. Под водата имаше много, много повече. Ала Десколадата бе превърнала Лузитания в монотонна планета.

Все пак, въпреки монотонността си, тя имаше своята особена прелест. Географията й бе толкова разнообразна, колкото и на която и да е друга планета — реки, хълмове, планини, пустини, океани, острови. Килимът от капим и горските масиви бяха фонът на симфонията от земни форми. Чувствителността на окото се изостряше от нагънатите хълмове, от оголените скали, долини и преди всичко от блещукането на водата на слънцето. Лузитания, както и Трондхайм, бе една от редките планети, в които господстваше един-единствен мотив, вместо да съществува цялото многообразие от възможности. При Трондхайм обаче това се дължеше на факта, че планетата бе на ръба на обитаемостта, климатът й едвам спомагаше за съществуването на земен живот. Климатът на Лузитания, почвата й плачеха за предстоящата оран, за кофата на екскаватора, за мистрията на зидаря. Съживете ме, сякаш викаше тя.

Ендър не усещаше, че обича този свят, тъкмо защото бе опустошен и безплоден като собствения му живот, ограбен и объркан още през детството му от събития, ужасни във всяко отношение — в по-малък мащаб, разбира се, но със същия ефект, който бе имала Десколадата върху този свят. Той обаче бе оцелял, бе намерил достатъчно силни нишки, които да издържат и да продължат да растат. От предизвикателството на Десколадата се бяха появили трите живота на „малките“. От Военното училище, от годините на изолация, се бе появил Ендър Уигин. Той подхождаше на този свят, сякаш го бе планирал. Момчето, което вървеше до него в тревата грама, чувстваше като свой истински син, сякаш го бе познавал от бебе. Знам какво е да съществува метална стена между мен и света, Олядо. Ала тук и сега направих така, че стената да падне: плътта докосва земята, пие вода, дава утешение, приема любовта.

Земята край реката се издигаше на тераси, високи десетина метра от брега до хребета. Почвата бе достатъчно влажна, за да се изкопае и да запази изкопът формата си. Царицата на кошера се заравяше; Ендър усети у себе си желанието да копае и затова закопа, Олядо стоеше до него. Почвата поддаваше лесно, стените на изкопа си оставаха твърди.

<Да. Тук.>

И така бе решено.

— Тук ще бъде — рече гласно Ендър. Олядо се усмихна. Ала всъщност Ендър говореше на Джейн и нейния отговор чу той.