Читать «Говорителя на мъртвите» онлайн - страница 23
Орсън Скот Кард
Антропологията никога не е била точна наука; наблюдателят никога не е подвластен на онази култура, която наблюдава. Но това са естествени ограничения, присъщи на науката. А нас ни спъват тъкмо изкуствените ограничения — а чрез нас, и вас. При сегашния темп на напредък бихме могли със същия успех да пращаме на пекениносите въпросници по пощата и да чакаме да ни пратят в отговор научни статии.
Новината за смъртта на Пипо не бе само от местно значение. Тя мигновено бе предадена по ансибала до всичките Сто свята. Първите извънземни, открити след Ксеноцида на Ендър, бяха измъчвали и убили единствения човек, определен да ги наблюдава. За броени часове учени, естественици, политици и журналисти започнаха да определят позициите си.
Скоро стигнаха до общо съгласие. Едно произшествие при неясни обстоятелства не може да бъде доказателство за провала на политиката, която Междузвездният конгрес водеше спрямо прасенцата. Тъкмо обратното, фактът, че е загинал само един човек, доказва мъдростта на сегашната политика на почти пълна ненамеса. Ето защо не трябва да предприемаме нищо, а само да продължим да наблюдаваме с малко по-ниска интензивност. Наследникът на Пипо бе инструктиран да посещава прасенцата не по-често от веднъж на два дена и за не повече от час. Той не бива да принуждава прасенцата да отговарят на въпроси по това, как са се отнесли спрямо Пипо. Това бе укрепване на старата политика на ненамеса.
Не се обезпокоиха много за духа на хората от Лузитания. Въпреки големите разходи, им изпратиха по ансибала много нови развлекателни програми, за да отвлекат мислите им от страховитото убийство.
А подир това, извършили минималното, което биха могли да сторят едни фрамлинги, каквито си и бяха, след като се намираха на светлинни години от Лузитания, хората от Стоте свята се върнаха към собствените си грижи.
Извън Лузитания само един човек от половинтрилионното население на Стоте свята почувства смъртта на Жоау Фигейра Алвареш, наричан Пипо, като голяма промяна в собствения си живот. Андрю Уигин бе Говорител на мъртвите в университетското градче Рейкявик, прочуто като пазител на нордическата култура, кацнало на стръмния склон на тесния и дълъг като острие на нож фиорд, който пронизваше гранита и леда на замръзналата планета Трондхайм по самия й екватор. Бе пролет и снегът се топеше, крехката тревица и цветята търсеха сила от блестящото слънце. Андрю седеше на склона на облян от слънцето хълм, заобиколен от десетина студенти, които изучаваха историята на междузвездната колонизация. Слушаше с половин ухо разгорещените спорове по въпроса, дали крайната победа на хората във войните против бъгерите е била необходима прелюдия към експанзията на човечеството. Подобни спорове бързо се израждаха в охулване на човека-чудовище Ендър, който бе командвал флотилията, извършила ксеноцида над бъгерите. Андрю имаше склонността да оставя мислите си да се реят на воля; тази тема не го отегчаваше особено, но не я оставяше и да ангажира прекалено вниманието му.
