Читать «Говорителя на мъртвите» онлайн - страница 225

Боскиня погледна Новиня с неразбиране.

— Ти си го допуснала да гледа?

Олядо попипа очите си.

— Всички прасенца ще го видят през очите ми някой ден.

Епископът пристъпи до обезобразения труп и докосна филизите на дървото, което израстваше от гръдната му кухина.

— Името му е Човек — рече Говорителя.

— Както и твоето — отвърна тихо епископът. Обърна се, огледа членовете на малкото си паство, които вече бяха извели човечеството една стъпка по-напред, отколкото някога е било. Аз ли съм пастирят, попита се Перегрино, на най-обърканите и безпомощните от овцете? — Хайде, всички. Елате с мен в катедралата. Камбаните скоро ще ударят за богослужение.

Децата се събраха и се приготвиха да вървят. Новиня също се размърда иззад Говорителя. Но се спря, обърна се към него и го погледна с мълчалива подкана в очите.

— Скоро — рече той. — Още малко.

Тя също последва епископа през портата и нагоре по хълма към катедралата.

Месата вече бе започнала, когато Перегрино забеляза Говорителя да влиза в дъното на катедралата. Поспря се, потърси с поглед Новиня и семейството й. Направи няколко крачки и зае място зад тях. Там, където бе седял Марсау в редките случаи, когато цялото семейството идваше заедно на църква.

Задълженията му по месата отвлякоха вниманието му; няколко минути по-късно, когато Перегрино можа да погледне отново, забеляза, че Грего вече седеше до Говорителя. Перегрино си помисли за условията в договора — така, както му ги бяха обяснили момичетата. За значението на смъртта на прасенцето с име Човек, а преди него — за смъртта на Пипо и Либо. Всичко се изясняваше, всичко си идваше на мястото. Младежът Миро лежеше парализиран в леглото, за него се грижеше сестра му Уанда. Изгубената Новиня бе намерила себе си. Оградата, чиято сянка бе толкова тъмна в съзнанието на онези, живели зад периметъра й, сега бе неподвижна и безвредна, невидима, невеществена.

Това бе чудото на нафората, превърнала се в ръцете му в Божия плът. А сега в крайна сметка внезапно намираме плътта Божия у себе си, след като сме си мислили, че сме направени само от кал.

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

ЦАРИЦАТА НА КОШЕРА

Еволюцията не даде на майка му родилен канал и гърди. Тъй мъничкото същество, което един ден щеше да бъде наречено Човек, не разполагаше с друг изход от утробата, освен да го прокопае със зъбите в устата си. Той и невръстните му събратя разкъсаха тялото на майка си. Тъй като Човек бе най-силен и най-енергичен, той яде най-много и затова стана още по-силен.

Човек живееше в пълна тъмнина. След като с майка му бе свършено, нямаше друго за ядене, освен сладката течност, която се стичаше по повърхността на неговия свят. Не знаеше още, че тази отвесна повърхност е вътрешността на голямо кухо дърво и че тази течност е мъзгата на дървото. Нито пък знаеше, че топлите същества, които бяха много по-големи от него самия, бяха по-големи прасенца, почти готови да напуснат тъмата на дьрвото, че по-малките бяха съвсем млади, появили се на света подир него.

Единственото, което наистина го интересуваше, бе да яде, да се движи и да търси светлината. От време на време, в ритъм, който не можеше да разбере, в тъмата се появяваше неочаквана светлина. Предшестваше се всеки път от звук, чийто източник също не можеше да долови. Тогава дървото потреперваше леко; мъзгата спираше да тече; цялата енергия на дървото се посвещаваше на усилието да промени формата на ствола си, за да се получи отверстие, откъдето да нахлуе светлина. Когато се появеше, Човек тръгваше към нея. Когато изчезнеше, губеше чувство за ориентация и блуждаеше безцелно в търсене на течност за пиене.