Читать «Говорителя на мъртвите» онлайн - страница 226

Докато един ден, когато почти всички създания вече бяха по-малки от самия, него, а нито едно не бе по-голямо, светлината се появи толкова силна и неочаквана, че той успя да достигне отверстието, преди да се е затворило. Закърши тяло по извивката на дървото и за първи път почувства грубата външна кора с мекото си коремче. Почти не усети тази нова болка, защото светлината го заслепяваше. Не идваше само от едно място, а отвсякъде. Унесът му продължи много секунди. Ала след това беше отново гладен, а тук, от външната страна на дървото-майка, сокът течеше само в цепнатините на кората, където бе трудно да се достигне, а другите създания, вместо да са по-малки, така че лесно да ги отмести, бяха по-големи от него и го избутваха от удобните за достигане на храната места. Това бе нещо ново, нов свят, нов живот, и той се боеше.

По-късно, когато научи езика, щеше да си спомни пътуването от тъмата към светлината, щеше да го нарече преминаване от първия към втория живот, от живота в тъмнината към живота в полусянка.

Говорителя на мъртвите, „Животът на Човек“, 1:1-5

Миро реши да напусне Лузитания. Да вземе кораба на Говорителя и в крайна сметка да иде на Трондхайм. Може би на процеса щеше да успее да убеди Стоте свята да не воюват с Лузитания. В най-лошия случай щеше да се превърне в мъченик, който да разбужда сърцата на хората, когото да помнят, щеше да бъде нещо. Каквото и да се случеше с него, щеше да е по-добро, отколкото да остане тук.

В първите няколко дена след като изкатери оградата, Миро се възстановяваше бързо. Придоби известно владеене и чувствителност на краката и на ръцете си. Достатъчно, за да направи няколко провлачени крачки, като старец. Достатъчно, за да движи ръце и длани. Достатъчно, за да приключи с унижението майка му да почиства тялото му. Ала след това напредъкът намаля и спря.

— Ето, това е — каза Навио. — Достигнахме до равнището на непоправимите увреждания. Ти си късметлия, Миро, можеш да вървиш, можеш да говориш, сега си пълноценен мъж. Не си по-ограничен от, да речем, много здрав човек, достигнал стогодишна възраст. По би ми се искало да мога да ти кажа, че тялото ти е същото, каквото бе, преди да изкатериш оградата, че притежаваш енергичността и самовладеенето на двайсетгодишен. Ала същевременно се радвам: защото не се налага да ти съобщя, че ще си останеш прикован към леглото за цял живот — с всичките там катетри и с необходимостта да ти сменят постелките, неспособен на нищо друго, освен да слушаш тиха музика и да се чудиш къде е изчезнало тялото ти.