Читать «Говорителя на мъртвите» онлайн - страница 216

Човек го погледна озадачен.

— Когато умираме, дори да ни посадите, не пораства нищо. Няма дърво. Ние никога не пием от слънцето. След като умрем, ние сме мъртви.

Човек погледна Уанда.

— Но в другата книга, която ни дадохте… В нея през цялото време се говори за живот след смъртта, за прераждане.

— Не и като дърво — рече Ендър. — Няма нещо, което можеш да докоснеш или да почувстваш. Или да разговаряш с него. Да получиш отговори на въпросите си.

— Не ти вярвам — рече Човек. — Ако това е вярно, тогава защо Пипо и Либо ни накараха да ги посадим?

Новиня клекна до Ендър, докосна го — не, облегна се на него, — за да може да чува по-добре.

— Как ви накараха да ги посадите? — попита Ендър.

— Те направиха големи дарове, завоюваха голяма почит. Хора и прасенца — заедно. Пипо и Мандачува. Либо и Лийф-ийтър. Мандачува и Лийф-ийтър, и двамата смятаха, че ще извоюват третия живот, ала всеки път Пипо и Либо отказваха. Те настояваха да задържат дара за себе си. Защо ще го правят, след като хората нямат трети живот?

Тогава се чу гласът на Новиня — дрезгав и изпълнен с чувство:

— Какво трябваше да сторят, за да дарят Мандачува и Лийф-ийтър с третия живот?

— Да ги посадят, разбира се — рече Човек. — Също както и днес.

— Какво също за днес? — попита Ендър.

— Ти и аз — рече Човек. — Човек и Говорителя на мъртвите. Ако сключим днес договора, тъй че съпругите и хората да постигнат съгласие, тогава това ще е велик, благодатен ден. Тъй че или ти ще ме дариш с трети живот, или аз ще даря теб.

— Със собствените си ръце?

— Разбира се — рече Човек. — Ако не ми направиш тази чест, тогава аз ще трябва да ти я окажа.

Ендър си спомни картината, която бе видял само преди две седмици: разпарчедисаното, изкормено тяло на Пипо с извадени вътрешни органи, разпръснати край него.

— Човек — рече Ендър, — най-лошото престъпление, което хората могат да извършат, е убийството. А пък един от най-лошите начини то да бъде извършено, е да вземеш жив човек, да го разрежеш и да го заболи толкова много, че да умре.

Човек отново клекна за малко, опитваше се да проумее казаното.

— Говорителю — рече най-сетне той, — в съзнанието си виждам това по два начина. Ако хората нямат трети живот, тогава посаждането им е убийство завинаги. В нашите очи Пипо и Либо бяха решили да запазят тази чест за себе си и оставиха Мандачува и Лийф-ийтър такива, каквито ги виждаш сега, да умрат, без да получат почит за постиженията си. В нашите очи вие, хората, дойдохте иззад оградата на хълма и ги откъснахте от земята, преди корените им да са се развили. В нашите очи вие извършихте убийство, когато отнесохте Пипо и Либо. Ала сега го виждам по друг начин. Пипо и Либо не са искали да отнесат Мандачува и Лийф-ийтър в третия живот, защото за тях това би означавало убийство. Затова те доброволно са жертвали живота си, за да не им се налага да убиват някого от нас.

— Да — рече Новиня.

— Но ако е така, защо тогава вие, хората, след като ги видяхте на хълма, защо не дойдохте в гората и не ни избихте всички? Защо не запалихте голям огън, който да погълне всичките ни бащи и самото дърво-майка?