Читать «Говорителя на мъртвите» онлайн - страница 218

— Ще го направя — рече Ендър.

Човек кимна, отдръпна ръката си и се върна при Шаутьр.

— О, Господи — прошепна Уанда. — Как ще имаш сърце да го сториш?

Ендър не можеше да й отговори. Последва мълчаливо Ароу, който ги поведе из гората. Новиня му даде фенерчето си да води; Ароу си играеше с него като дете, увеличаваше и намаляваше силата на лъча, караше го да застива във въздуха и сетне да връхлита като мухите в речните тръстики и храсталаци. Ендър не бе виждал никога някое прасенце да бъде толкова щастливо и игриво.

Ала зад гърба си чуха гласовете на жените в ужасна и какофонична песен. Човек им бе казал истината за Пипо и за Либо, за това, че са умрели завинаги, при това мъчително, за да не убият, както са си мислели, Мандачува и Лийф-ийтър. Чак когато се отдалечиха достатъчно, та жалостивата песен на съпругите стана по-тиха от стъпките им и вятъра в дърветата, хората заговориха.

— Това е меса за душата на баща ми — рече тихо Уанда.

— И за душата на моя — добави Новиня; всички разбраха, че става дума за Пипо, а не за отдавна починалия Венерадо — Жусто.

Ендър обаче не се включи в разговора им; той не познаваше Либо и Пипо, нямаше памет за мъката им. Мислеше си единствено за дърветата в гората. Някога те са били живи, дишащи прасенца — всяко от тях. Прасенцата можеха да им пеят, да говорят с тях, някакси дори да разбират езика им. Ала Ендър не можеше. За Ендър дърветата не бяха хора, не можеха никога да бъдат хора. Ако извадеше нож против Човек, в очите на прасенцата това нямаше да бъде убийство, ала за Ендър щеше да означава да отнеме единствения живот на Човек, който проумяваше. Като прасенце, Човек беше истински раман, брат. Като дърво, той нямаше да е нищо повече от надгробен знак, доколкото Ендър можеше да разбере, доколкото можеше наистина да повярва.

И пак си помисли: аз трябва да убия, макар да бях обещал никога повече да не го правя.

Усети как ръката на Новиня го хвана за лакътя. Облегна се на него.

— Помогни ми — рече тя. — В тъмното съм почти като сляпа.

— Аз имам чудесно нощно зрение — предложи й весело Олядо зад гърба й.

— Млъкни, глупчо — прошепна свирепо Ела. — Мама иска да върви с него.

Новиня и Ендър обаче ги чуха ясно и двамата едвам сдържаха смеха си. Новиня се притисна по-близо до него.

— Мисля, че имаш сърце за онова, което трябва да свършиш — промълви тихо тя, та да я чуе само той.

— Студено и безмилостно ли? — попита той. Тонът му издаваше ирония, ала думите прозвучаха кисело и истинно.

— Достатъчно състрадателно — рече тя, — за да сложиш горещо желязо в раната, след като това е единственият начин да бъде излекувана.

Тя имаше правото да го каже, след като бе почувствала нажеженото желязо да обгаря най-дълбоките й рани; и той й повярва, а сърцето му се отпусна за онова кърваво дело, което го очакваше.

* * *

Ендър не вярваше, че бе възможно да заспи, като знаеше какво му предстои. Ала ето че се събуди от тихия глас на Новиня в ухото си. Разбра, че бяха навън, лежеше в капима, положил глава в скута на Новиня. Беше още тъмно.