Читать «Говорителя на мъртвите» онлайн - страница 208

Той отвори очи.

— Миро — рече Новиня.

Миро изстена.

— Миро, у дома си, в леглото. Минал си през оградата, без да е изключена. Сега д-р Навио казва, че мозъкът ти е увреден. Не знаем дали увреждането подлежи на изцеление, или не. Може да останеш частично парализиран. Но си жив. Миро, и Навио казва, че може да стори доста, за да компенсира онова, което евентуално си изгубил. Разбираш ли ме? Казвам ти истината. Сигурно ще бъдеш доста зле за известно време, но си струва да опитаме.

Той изстена тихо. Ала това не беше стон, причинен от болка. Сякаш се опитваше да заговори, ала не можеше.

— Можеш ли да движиш челюстите си, Миро? — попита Куим.

Миро бавно отвори и затвори уста.

Олядо вдигна ръка на метър височина от главата му и я размаха.

— Можеш ли да проследиш с поглед движението на ръката ми?

Очите на Миро последваха движението. Новиня стисна ръката на Миро.

— Усети ли, че стиснах ръката ти?

Миро отново изстена.

— Затвори уста за „не“ — рече Куим — и я отвори за „да“.

Миро затвори уста и произнесе едно „Хм.“ Новиня не можеше да се сдържи; въпреки окуражителните й думи, това бе най-ужасното нещо, което се бе случвало с което и да е от децата й. Когато Лауро изгуби очите си и се превърна в Олядо — ненавиждаше прякора, ала вече и тя самата го използваше, — си бе помислила, че не би могло да се случи нищо по-лошо. Ала Миро да е парализиран, безпомощен, да не усеща допира на ръката й — това не можеше да понесе. Бе изпитала друг вид мъка, когато умря Пипо, по-различна, когато умря и Либо, изпита и ужасна жалост при смъртта на Марсау. Помнеше дори онази празнота, която я бе обзела, когато спускаха майка й и баща й в пръстта. Ала не можеше да има по-силна болка от болката да гледа как детето й страда и тя не може да му помогне.

Изправи се и понечи да излезе. Щеше да плаче заради него тихо в другата стая.

— М-м-м-м.

— Не иска да си ходиш — каза Куим.

— Ако искаш, ще остана — рече Новиня. — Но трябва да заспиш отново. Навио каза, че колкото повече спиш, поне за известно време…

— М-м-м-м.

— Не иска и да спи — рече Куим.

Новиня сподави непосредствения си отговор, не се сопна на Куим, да му каже, че и сама разбира прекрасно отговорите на Миро. Не беше време за кавги. Освен това тъкмо Куим бе разработил системата, която Миро използваше за връзка. Имаше право да се гордее, да претендира да бъде гласът на Миро. Това бе възможност да се утвърди като част от семейството. И да не го напусне след онова, което научи днес на площада. Това бе начинът му да й прости, ето защо тя сдържа езика си.

— Може би иска да ни каже нещо — вметна Олядо.

— М-м.

— Или да зададе въпрос? — рече Куим.

— Ма. Аа.

— Страхотно — рече Куим. — Щом не може да движи ръцете си, няма да може да пише.

— Сем проблема — каза Олядо. — Преглеждане. Може да преглежда. Ако го пренесем до терминала, ще мога да му пусна буквите и той да ги преглежда и да казва „да“, когато мине буквата, която му е необходима.