Читать «Говорителя на мъртвите» онлайн - страница 186

— Не знам — отвърна Миро.

В първия миг умът му се бореше да се справи с цялата информация, която току-що му бяха дали. Триста и двайсет новородени бебета. Взрив на популацията. А пък Рутър — някакси баща на половината от тях. Преди днешния ден Миро би отхвърлил въпроса за бащинството на Рутър като част от религиозната им система. Ала като видя как дървото се самоизкоренява и се разпада в отговор на песните им, той вече бе склонен да постави под съмнение старите си предположения.

Ала каква полза имаше сега да научава нещо? Никога нямаше да му позволят да докладва отново; не можеше да продължи работа; щеше да прекара следващия четвърт век на борда на междузвезден кораб, а някой друг щеше да върши работата му. Или, още по-лошо — никой нямаше да я върши.

— Не тъжи — каза му Човек. — Ще видиш, Говорителя на мъртвите ще поправи всичко.

— Говорителя. Да, той ще оправи всичко. Както го направи с мен и с Уанда. Сестра ми.

— Царицата на кошера казва, че той ще научи фрамлингите да ни обичат.

— Ще научи фрамлингите… — рече Миро. — Тогава най-добре е да побърза. Твърде късно е да спаси мен и Уанда. Ще ни арестуват и ще ни отведат от планетата.

— Към звездите ли? — попита с надежда Човек.

— Да, към звездите, за да ни изправят пред съда. За да ни накажат, че сме ви помогнали. Ще ни потрябват двайсет и две години да стигнем, дотам и може би никога няма да ни позволят да се върнем.

На прасенцата им беше необходимо време, за да попият информацията. Добре, помисли си Миро. Нека сега се позачудят как Говорителя ще реши всички проблеми. Аз също му се доверих, но това не ми донесе нищо добро. Прасенцата се съвещаваха помежду си.

От групата се отдели Човек и дойде по-близо до оградата:

— Ние ще ви скрием.

— Никога няма да ви намерят в гората — рече Мандачува.

— Имат машини, с които могат да ме проследят по миризмата — каза Миро.

— Аха. Но законът не им ли забранява да ни показват машините си? — попита Човек.

Миро поклати глава:

— Това няма значение. Портата е заключена за мен. Не мога да премина през оградата.

Прасенцата се спогледаха.

— Но вие имате капим точно тук — рече Ароу.

Миро погледна с глуповат вид тревата:

— Е, и какво? — попита.

— Дъвчи я — рече Човек.

— Защо? — попита Миро.

— Ние сме виждали хората да дъвчат капим — рече Лийф-ийтър. — Миналата вечер, на хълма, видяхме Говорителя и някои от облечените в роби хора да дъвчат капим.

— И много други пъти — също — добави Мандачува.

Нетърпението им спрямо него бе отчайващо:

— Какво общо има това с оградата?

Прасенцата отново се спогледаха. Най-накрая Мандачува откъсна стрък капим, нагъна го внимателно на дебела топка, лапна го и го задъвка. След малко седна на земята. Другите започнаха да го дразнят, ръгаха го с пръсти, щипеха го. Той не даде изобщо признаци, че забелязва това. Най-накрая Човек го ощипа особено силно и след като Мандачува не реагира, взеха да си говорят на мъжкия език: