Читать «Говорителя на мъртвите» онлайн - страница 187

„Готово, време е да вървиш, сега, готов си.“

Мандачува се изправи, в първия миг се олюля леко. Сетне се засили срещу оградата, изкатери се догоре, прехвърли се и се приземи на четири крака от страната на Миро.

Миро скочи на крака и се развика, още когато Мандачува бе на върха на оградата; ала докато викът му секне, Мандачува вече се бе изправил и се изтупваше от праха.

— Не можеш да правиш така — рече Миро. — Оградата стимулира всички нерви в тялото. Оградата не може да бъде прескачана.

От другата страна на оградата Човек търкаше бедра.

— Той не е знаел — рече. — Хората не знаят.

— Значи е упойка — рече Миро. — От него не усещате болка.

— Не — рече Мандачува. — Усещам болка. Много силна болка. Най-силната на света.

— Рутър казва, че оградата е по-лоша дори от смъртта — рече Човек. — От нея те боли навсякъде.

— Но вие не давате и пет пари — рече Миро.

— То става с другото ти „аз“ — рече Мандачува. — То става с животинското ти „аз“. Ала истинското, дървесното ти „аз“, не дава и пет пари. То те кара да се чувстваш наистина самия ти.

Тогава Миро си спомни една подробност, която бе потънала в суматохата около чудатата, нелепа смърт на Либо. Устата на мъртвеца бе натъпкана с топка капим. Както и устата на всяко умряло прасенце. Упойка, значи. Смъртта изглеждаше като резултат от зловещо мъчение, ала не болката е била целта й. Използвали са упойка. И не е ставало изобщо дума за болка.

— Значи така — рече Мандачува, — дъвчи трева и ела с нас. Ние ще те скрием.

— А Уанда?

— О, аз ще отида да я повикам — рече Мандачува.

— Не знаеш къде живее.

— Знам — рече Мандачува.

— Ние вършим това много пъти на година — рече Човек. — Знаем къде живее всеки.

— Но никой не ви е виждал — каза Миро.

— Много сме потайни — рече Мандачува. — Освен това никой не ни и търси.

Миро си представи как десетки прасенца пълзят из Милагре посред нощ. Нямаше никаква охрана. Само на неколцина души работата им изискваше да излизат в тъмното. А прасенцата бяха малки, достатъчно малки, за да залегнат в капима и да се скрият изцяло. Нищо чудно че знаеха за метала и машините, въпреки всички правила, създадени да им попречат да научат за тях. Не ще и дума, че бяха виждали мините, видели бяха как каца совалката, виждали бяха пещите за изпичане на тухлите, наблюдавали бяха как фазендейрошите орат и садят предназначения за хората амарант. Нищо чудно тогава че знаеха какво да попитат.

Колко глупаво от наша страна: да си мислим, че сме ги отрязали от културата си. Те пазят повече тайни от нас, отколкото ние бихме могли да запазим от тях. Ето ти тебе културно превъзходство!

Миро откъсна стрък капим.

— Не — рече Мандачува и го взе от ръцете му. — Не се взема корена. Ако поемеш корена, няма да има въздействие.

Изхвърли стръка на Миро, сам откъсна нов, на около десетина сантиметра от земата. Сетне го нагъна и го подаде на Миро, който го задъвка.

Мандачува го заръга и защипа.

— Остави това — рече Миро. — Иди и намери Уанда. Може да я арестуват всеки миг. Върви. Веднага. Хайде, върви.

Мандачува погледна към другите и като съзря някакъв невидим знак на съгласие, затича покрай оградата по склона към Вила „Алта“, където живееше Уанда.