Читать «Говорителя на мъртвите» онлайн - страница 184

— Майко — рече тя, — ще му кажеш ли за Десколадата?

— Да.

— Защо едва сега? След всичките тези години. Защо не каза на мен?

— Защото ти си свърши по-добре работата без моята помощ.

— Знаеше ли какво правя?

— Ти си моя стажантка. Имам пълен достъп до файловете ти, без да оставям отпечатъците си. Що за учител щях да бъда, ако не наблюдавах работата ти?

— Но…

— Прегледах и файловете, които криеше чрез името на Куара. Не си била още майка и затова не знаеш, че компютърната дейност на всички деца под дванайсет години се докладва всяка седмица на родителите. А Куара вършеше забележителна изследователска дейност. Радвам се, че идваш с мен. Каквото кажа на Говорителя, ще го кажа и на теб.

— Но ти вървиш в грешна посока — рече Ела.

Майка й се спря:

— Не се ли намира къщата на Говорителя до площада?

— Събирането ще е в покоите на епископа.

За първи път майка й се изправи лице срещу лице с Ела:

— Какво се опитвате ти и Говорителя да направите с мен?

— Опитваме се да спасим Миро — рече Ела. — И колонията Лузитания, ако успеем.

— Да ме изтикате в бърлогата на звяра…

— Епископът трябва да застане на наша страна, инак…

— Наша страна! Значи, когато казваш ние, имаш предвид себе си и Говорителя, така ли? Нима смяташ, че не съм го забелязала? Всичките ми деца, едно по едно — всички ви прелъсти…

— Не е прелъстявал никого!

— Прелъсти ви с това, че знаеше какво искате да чуете, с…

— Той не е ласкател — рече Ела. — Не ни казва онова, което искаме да чуем. Казва ни онова, което е истина. Той не спечели нашата привързаност, мамо, спечели нашето доверие.

— Никога не сте ми давали онова, което той получи от вас.

— Но сме искали.

Ела този път не трепна пред пронизващия, взискателен и суров поглед на майка си. Вместо това майка й трепна, тя се извърна и когато отново я погледна, в очите й блестяха сълзи.

— Исках да ти кажа… — Майка й нямаше предвид файловете си. — Като те виждах как го мразиш, исках да ти кажа, че той не е твой баща, че баща ти е добър, мил човек…

— Който не е имал куража сам да ни каже.

В очите на майка й отново блесна ярост:

— Искаше. Но аз не му позволявах.

— Ще ти кажа нещо, мамо. Аз обичах Либо така, както всички в Милагре го обичаха. Ала той е пожелал да бъде лицемер, ти — също, и без изобщо да се досетите, отровата на лъжите ви ни нарани всички. Не те виня мамо, нито него. Но благодаря Богу за Говорителя. Той дойде да ни съобщи истината и да ни освободи.

— Лесно е да се каже истината — рече тихо майка й, — когато не обичаш никого.

— Така ли смяташ? — попита Ела. — Мисля, че знам нещо, мамо. Човек не може да узнае истината за някого, освен ако не го обича. Мисля, че Говорителя е заобичал татко. Марсау имам предвид. Мисля, че го е разбрал и го е обикнал, преди да Говори за него.

Майка й не отвърна, защото знаеше, че това бе истината.

— Знам също, че обича Грего и Куара, и Оляло, и Миро, и дори Куим. И мен. Знам, че мен обича. А когато ми показа, че ме обича, аз знаех, че е истина, защото той не лъже никого и никога.