Читать «Говорителя на мъртвите» онлайн - страница 144

— Вие ги обичате — рече Ендър.

— Да — отвърна предизвикателно Уанда.

— Но ако ги оставите, ако изобщо ви нямаше тук, те не биха изчезнали, нали?

— Не — отвърна Миро.

— Аз ти казах, че ще е същият като комитета — рече Уанда.

Ендър не й обърна внимание:

— Какво ще им струва, ако си отидете?

— Това е като… — Миро търсеше думите, — като… все едно да се върнеш назад, на старата Земя преди Ксеноцида, преди междузвездните полети, и да кажеш на хората: „Можете да пътувате между звездите, можете да живеете на други светове.“ И да им покажеш хиляди малки чудеса. Светлина, която се запалва от ключ. Стомана. Дори прости неща — гърнета, които се пълнят с вода. Селско стопанство. Те те виждат, знаят какъв си, знаят, че могат да станат като теб, да правят всичко, което ти правиш. И какво ще рекат: „вземи си тези неща, не ни ги показвай, остави ни да живеем своя гаден, краткотраен, жесток живот, остави еволюцията да следва хода си“? Не, те ще кажат: „Дай ни, научи ни, помогни ни.“

— И ти отвръщаш „Не мога“ и сетне си отиваш.

— Прекалено късно е! — рече Миро. — Не разбираш ли? Те вече са видели чудесата! Вече са видели как долитаме тук. Видели са ни едри и силни, с магически оръдия на труда и с познания за неща, които дори не са сънували. Твърде късно е да се сбогуваме и да си тръгнем. Те знаят какво е възможно. И колкото по-дълго останем, толкова повече те ще се опитват да научат, а колкото повече научат, толкова повече ние ще се убеждаваме, че познанието им помага, а ако изпитваш някакво съчувствие, ако разбереш, че те са… че са…

— …хора…

— Рамани поне. Те са наши деца, разбираш ли това?

Ендър се усмихна:

— Кой човек измежду вас ще даде на сина си камък, ако му поиска хляб?

Уанда кимна.

— Точно така. Правилата на Конгреса ни повеляват да им дадем камъни. Макар и да разполагаме с толкова много хляб.

Ендър се изправи:

— Е, хайде да вървим.

Уанда не беше готова:

— Още не си обещал…

— Чели ли сте „Царицата на кошера“ и „Хегемона“?

— Аз съм ги чел — отвърна Миро.

— Можете ли да допуснете, че човек, който е избрал да се нарича Говорител на мъртвите, ще направи така, че да навреди на тези „малките“, на пекениносите?

Тревогата на Уанда видимо се стопи, но враждебността й не намаля:

— Ти си ловък, сеньор Андрю, Говорителю на мъртвите, и си много хитър. Напомняш му за Царицата на кошера, а на мен с половин уста пробутваш редове от Светото писание.

— Говоря с всекиго на езика, който разбира — рече Ендър. — Това не е ловкост. Това е яснота.

— Значи ще направиш онова, което пожелаеш.

— Стига да не навреди на прасенцата.

Уанда рече презрително:

— Според твоята преценка.

— Не мога да използвам друга преценка.

Той се извърна от нея, излезе изпод сянката на разтворените клони на дървото и пое към гората, която го очакваше на върха на хълма. Те го последваха, подтичваха, за да го догонят.

— Трябва да ти кажа — рече Миро, — че прасенцата питаха за теб. Те вярват, че си онзи същият Говорител, който е написал „Царицата на кошера“ и „Хегемона“.