Читать «Говорителя на мъртвите» онлайн - страница 103

Гласът на Валънтайн го нарани повече, отколкото бе очаквал, със сигурност повече, отколкото бе възнамерявала Джейн. Забави крачка. Осъзна, че нейната липса го правеше толкова чувствителен към враждебността на свещениците. Той бе улавял калвинисткия бик за рогата, бе крачил философски гол всред пламтящите огньове на исляма, фанатици-шинтоисти бяха вопили за неговата смърт под прозорците му в Киото. Ала Валънтайн винаги бе наблизо — в същия град, дишаше същия въздух, преживяваше същото време. Вдъхваше му кураж, когато започваше; той се връщаше от сблъсъците и разговорът с нея осмисляше дори провалите му, даваше му зрънцата на триумфа и в загубите. Разделих се с нея едва преди десет дена, а вече чувствам липсата й.

— Наляво, струва ми се — рече Джейн. Този път милостиво използва собствения си глас. — Манастирът е на западния склон на хълма и гледа към Станцията на зенадора.

Мина покрай факултета, където учениците от дванайсетгодишна възраст изучаваха висшите науки. А там, долу, го очакваше манастирът. Усмихна се на контраста между катедралата и манастира. Децата бяха едва ли не нападателни в отхвърлянето на велелепието. Нищо чудно че йерархията ги презираше където и да отидеха. Дори манастирската градина сякаш протестираше — като изключим зеленчуковия й участък, всичко останало бе оставено на бурените и неокосената трева.

Игуменът, естествено, се наричаше дом Кристау; ако бе игуменка, щеше да бъде дона Кристау. Тук, тъй като имаше само едно училище и един факултет, имаше и само един декан; с елегантна простота съпругът оглавяваше манастира, а жена му — училищата, така всички въпроси на реда се смесваха в един брак. Ендър бе казал на Сан Анджело още в началото, че е връх на претенциозността, а не на скромността, лидерите на манастирите и училищата да бъдат наричани „Господин Християнин“ или „Госпожа Християнка“, като си присвояват титла, която принадлежи по право на всеки последовател на Христа. Сан Анджело само се бе усмихнал — защото, разбира се, тъкмо това имаше наум. Арогантен в покорността си — ето какъв бе той и това бе една от причините да го заобичам.

Дом Кристау излезе на двора да го посрещне, вместо да го чака в ескриториото си — част от дисциплината на ордена бе нарочно да се подлагаш на неудобство за сметка на онези, на които служиш.

— Говорителю Андрю! — извика той.

— Дом Сейфейро — отвърна също високо Ендър. Сейфейро — жътвар — бе титлата на игумена в ордена; училищните директори бяха наричани арадорес (орачи), а учителите-монаси — семеадорес, сиреч сеячи.

Сейферото се усмихна на факта, че Говорителя избегна по-известната му титла „Дом Кристау“. Знаеше колко манипулативно бе да се иска другите хора да наричат Децата с титлите и измислените им имена. Както е казал Сан Анджело, „Когато се обръщат към теб с титлата ти, те признават, че си християнин; когато те наричат по име, от устните им се отронва молитва.“ Той хвана Ендър за раменете, усмихна се и рече: