Читать «Говорителя на мъртвите» онлайн - страница 105

Ендър се вгледа в лицето й — беше се посбръчкало и някой по-критичен би я нарекъл възрастна. И все пак усмивката й бе весела, очите й излъчваха сила и от това изглеждаше много по-млада, по-млада дори от Ендър.

— Бих те наричал Белеса, но съпругът ти може да ме обвини, че флиртувам.

— Не, той би ме нарекъл Беладона — от красотата до отровата има една крачка. Нали така, дом Кристау?

— Мое задължение е да поддържам скромността ти.

— Както мое задължение е целомъдрието — отвърна тя.

При тези думи Ендър не се стърпя да погледне едното, а после и другото легло.

— Аха, ето още един, който е любопитен за нашия целомъдрен живот — рече сейфейрото.

— Не — каза Ендър. — Но си спомних, че Сан Анджело подтикваше мъжа и жената да споделят едно легло.

— Единственият начин това да стане — отвърна арадората, — е единият от нас да спи през нощта, а другият — през деня.

— Правилата трябва да бъдат нагодени към силата у Децата на ума — обясни сейфейрото. — Не ще и съмнение, че някои могат да споделят едно легло и да останат целомъдрени, но жена ми е все още прекалено красива, а желанията на плътта ми — прекалено настойчиви.

— Точно това имаше предвид Сан Анджело. Той казваше, че брачното ложе би трябвало да бъде постоянната проверка на вашата любов към познанието. Надяваше се всеки мъж и жена от ордена след известно време да реши да се възпроизведе не само умствено, но и в плът и кръв.

— Но в момента, в който го направим — рече сейфейрото, — би трябвало да изоставим Децата.

— Това е едно от нещата, които нашият скъп Сан Анджело не е разбирал, защото през живота му не е съществувал манастир на ордена — рече арадората. — Манастирът става нашето семейство и да го изоставиш, ще е толкова болезнено, колкото и да се разведеш. След като корените се укрепят, растението не може да бъде изтръгнато без голяма болка и разкъсване. Затова спим на отделни легла и притежаваме не повече от достатъчната сила, за да останем в любимия си орден.

Тя говореше с такова задоволство, че, противно на волята му, очите на Ендър се насълзиха. Тя забеляза това, изчерви се и извърна поглед.

— Не плачи за нас, Говорителю Андрю. Ние изпитваме повече радост, отколкото страдание.

— Не — каза сейфейрото, — дори безбрачните свещеници намират нашето брачно целомъдрие най-малкото за ексцентрично.

— Но не и аз — рече Ендър.

За миг му се прииска да им разкаже колко близки бяха отношенията му с Валънтайн — почти толкова, колкото да обичаш съпруга, но да запазиш целомъдрието на сестра си. Ала мисълта за нея пропъди думите му. Седна на леглото на сейфейрото и обхвана с длани лицето си.

— Да не се е случило нещо лошо? — попита арадората.

В същия миг дланта на сейфейрото нежно го докосна по темето.

Ендър вдигна глава, опита се да прогони неочаквания прилив на обич и копнеж по Валънтайн: