Читать «Говорителя на мъртвите» онлайн - страница 104

— Да, аз съм сейфейрото. А ти какво си за нас — напаст за нашите плевели?

— Опитвам се да бъда напаст, където и да отида.

— Внимавай тогава, инак Богът на жътвата ще те изгори, ведно със стърнищата.

— Знам — проклятието е само на миг разстояние и няма да имам надежда за разкаяние.

— Свещениците извършват покаянията. Нашата задача е да учим ума. Добре е, че дойде.

— Добре е, че ме покани тук. Наложи ми се да размахам дряновицата, за да накарам тогова-оногова тук да разговаря с мен.

Сейфейрото разбираше, естествено, че Говорителя знае — поканата бе в резултат на инквизиторската му заплаха. Брат Амай обаче предпочиташе разговорът да остане в по-весело русло.

— Нейсе, истина ли е, че си познавал Сан Анджело? И че именно ти си Говорил за смъртта му?

Ендър махна с ръка към високите треви, които надничаха иззад оградата на двора.

— Той би одобрил това безредие в градината ви. Обичаше да предизвиква кардинал Акила, а аз не се съмнявам, че и епископ Перегрино бърчи нос от отвращение към вашето занемарено градинарство.

Дом Кристау намигна:

— Знаеш твърде много от тайните ни. Ако ти помогнем да получиш отговорите си, ще си отидеш ли?

— Има такава надежда. Най-дългият период, който съм преживявал някъде, откакто започнах да служа като Говорител, бе година и половина, които прекарах в Рейкявик, на Трондхайм.

— Ще ми се да ни обещаеш подобна краткост и тук. Моля за това не заради себе си, а заради душевния покой на онези, които носят далеч по-тежко расо от моето.

Ендър му предложи единствения искрен отговор, който би могъл да успокои епископа:

— Обещавам, че ако някога намеря място, където да се установя, ще се откажа от титлата си на Говорител и ще стана обикновен гражданин.

— На място като това то ще включва и приемането на католицизма.

— Преди години Сан Анджело ме накара да обещая, че ако приема някоя религия, то това ще бъде именно тази.

— Някакси не ми прозвуча като искрена проява на вяра.

— Защото нямам такава.

Сейфейрото се засмя, сякаш знаеше, че не бе така, и настоя да разведе Ендър из манастира и училищата, преди да се заемат с въпросите му. Ендър нямаше нищо против — искаше да види докъде са се развили идеите на Сан Анджело през вековете, последвали смъртта му. Училищата изглеждаха доста приятни, качеството на обучението — високо; вече се бе стъмнило, когато сейфейрото го заведе отново в манастира, в малката килия, която той и съпругата му — арадората, — обитаваха.

Дона Криста бе вече там, съставяше серия от упражнения по граматика на терминала между двете легла. Изчакаха я да спре на подходящо място, след което се обърнаха към нея.

Сейфейрото го представи като Говорителя Андрю.

— На него обаче му е трудно да ме нарече дом Кристау.

— И на епископа — също — рече жена му. — Моето истинско име е Детестай о Пекадо е Фазей о Дирейто. — „Ненавиждай греха и прави добро“, преведе си Ендър. — Името на мъжа ми може да се съкрати до красивото „Амай“ — обичам те. Но моето? Можеш ли да си представиш да се обърнеш към приятел с „О, Детестай!“ — Разсмяха се. — Любов и омраза, ето кои сме ние, мъж и жена. Как ще ме наричаш, ако прозвището „Християнин“ е твърде пресилено за мен?