Читать «Планетата на Шекспир» онлайн - страница 81

— Така ли е? — попита Хортън кълбото. — Ще се случи ли нещо? Да ни кажеш ли си дошло?

Кълбото не издаде никакъв звук. Не трепна. Просто стоеше и чакаше.

Никодим направи крачка към него.

— Остави го на мира — рече остро Хортън.

Никодим спря.

Настъпи мълчание. Нямаше какво да се прави, нямаше какво да се каже. Езерото беше тук, следващият ход бе негов.

Кълбото помръдна, потрепери и после отстъпи, търкаляйки се назад към тъмнината, докато от него не остана и следа, макар дълго след като изчезна на Хортън да му се струваше, че все още може да го види. Плискаше и шумолеше, докато се движеше, и накрая този звук заглъхна в далечината, а вонята, с която някак си бяха свикнали, започна да се разсейва.

Никодим се върна до огъня и клекна край него.

— Какво бе всичко това? — запита той.

— Искаше да ни види — простена Хищника. — Дойде да ни види.

— Но защо? — попита Илейн. — Защо искаше да ни види?

— Кой би могъл да знае какво би искало едно Езеро — отвърна Никодим.

— Има само един начин да се разбере — каза Хортън. — Ще отида да попитам Езерото.

— Това е най-налудничавото нещо, което някога съм чувал — рече Никодим. — Обстановката тук трябва да ти е подействала.

— Не мисля, че е налудничаво — възрази Илейн. — Езерото дойде да ни посети. Ще дойда с теб.

— Не, недей — възпротиви се Хортън. — Само аз ще отида. Всички вие ще стоите тук. Никой няма да идва с мен и никой няма да ме следи. Разбрано ли е?

— Слушай, Картър — каза Никодим, — не можеш просто да хукнеш…

— Оставете го да върви — изръмжа Хищника. — Хубаво е да се знае, че не всички хора са като страхливия ми приятел там над вратата.

Той скочи на крака и отдаде чест грубо, почти подигравателно.

— Върви, мой войнствени приятелю. Върви да срещнеш врага.

24

На два пъти се изгуби, като пропусна завои на пътеката, но накрая стигна езерото, като се спусна по стръмния склон над брега му, а светлината на фенерчето му се отразяваше от идеално гладката му повърхност.

Нощта бе мъртвешки тиха. Езерото изглеждаше плоско и мъртво. Небето бе обсипано с пръснати непознати звезди като прашинки. Хортън погледна назад и видя отблясъка на лагерния огън да осветява високия връх на едно дърво.

Заби петите си на полегатия камък, водещ към Езерото, и клекна ниско.

— Добре — рече той, като говореше както гласно, така и наум, — нека да видим.

Почака и му се стори, че в Езерото имаше някакво раздвижване, вълнение, което не бе точно вълничка, и от отсрещния бряг се дочу шепот като вятър, духащ леко над сноп тръстики. Почувства също и раздвижване в съзнанието си, усещане, че нещо се изграждаше там.

Почака още и сега нещото вече не бе в мозъка му, а чрез промяна на определени координати, от които Хортън нямаше понятие, освен мисълта, че трябваше да става дума за координати, самият той, изглежда, бе преместен. Струваше му се, че виси като лишено от тяло същество в неизвестна празнота, съдържаща един-единствен обект, синьо кълбо, което сияеше под блясъка на слънчевата светлина, идваща над лявото му рамо или където би трябвало да е лявото му рамо, защото не можеше да бъде сигурен, че изобщо притежаваше тяло.