Читать «Планетата на Шекспир» онлайн - страница 82

Кълбото или се движеше към него, или той падаше към него — не можеше да каже със сигурност кое от двете. Във всеки случай то нарастваше. Докато нарастваше, синевата на повърхността му започна да се изпъстря с нащърбени петна белота и той разбра, че кълбото бе планета с части от повърхността и, затъмнени от облаци, които досега бяха останали неразличими поради ярката синева на планетата.

Вече нямаше съмнение, че пропада през атмосферата на планетата, въпреки че падането изглеждаше до такава степен контролирано, че въобще не го усещаше. Не приличаше на падане, а по-скоро на спускане с вятъра надолу, като пухче, носещо се във въздуха. Кълбото бе изчезнало, кръгът му бе станал толкова голям, че запълваше и дори излизаше извън зрителното му поле. Под него сега се простираше голямата равнина на синевата с изрисуваната белота на облаците. Облаци, без нищо друго, без никаква следа от континенти.

Сега се приближаваше по-бързо, като пикираше надолу, но илюзията, че бе пухче, все още се запазваше. Когато стигна близо до повърхността, можа да види, че синевата бе набръчкана — вода, намираща се в движение под напора на вятъра, който бушуваше над нея.

Не вода, каза му нещо. Течност, но не вода. Свят на течността, морска планета, течен свят без континенти, нито острови.

Течност?

— Значи това — е рече Хортън, като изговаряше с устата си, в главата си, в тялото си, приведено ниско на брега на Езерото. — Значи това е мястото, откъдето си дошло. Това е твоята същност.

И отново се върна там, малко пухче, увиснало над планетата, наблюдаващо под себе си огромно надигане в океана, течността, която се издува и откъсва, закръгля се и образува кълбо, широко може би много километри, но иначе съвсем същото като другото кълбо, което бе направило посещение край лагерния огън. Кълбото, видя той, се носеше нагоре, издигаше се във въздуха, издигаше се отначало бавно, после набра скорост и връхлетя върху му като гигантско гюле, изстреляно право към него. Не го улучи, но не премина и толкова встрани. Неговото превъплъщение като пухче бе подето и отнесено от завихрянето на въздуха, причинено от профучаването на течното кълбо. Далече зад него можеше да се чуе продължителният грохот от гърма при нахлуването на разцепената атмосфера обратно във вакуума, който кълбото бе създало при преминаването си.

Като погледна назад, забеляза, че планетата се отдалечаваше бързо, потъвайки в пространството. Странно бе, помисли си той, да се случва такова нещо с планета. Но почти веднага осъзна, че това ставаше не с планетата, а с него самия. Бе уловен от привличането на масивното течно гюле и като подскачаше нагоре-надолу, понесен от гравитацията му, щеше да отпътува с него в дълбините на космоса.

Нищо не изглеждаше да има смисъл. Струваше му се, че е загубил всякаква ориентация. Нямаше други отправни точки, освен течното гюле и далечните звезди, и дори тези отправни точки едва ли имаха особено значение. Изглеждаше, че бе загубил всякаква мярка за време, а и пространството надали се поддаваше на измерване с аршин, и ако все още запазваше нещо от собствената си самоличност, то бе бледо копие на самоличност. Така става, рече си той със задоволство, когато нямаш тяло. Милион светлинни години могат да са на не повече от крачка и милион години не повече от цъкването на секунда. Единственото нещо, което долавяше, бе шумът на пространството, който бе като океан, изливащ се от водопад с височина хиляда километра — и един друг звук, равен и остър, стържещ шум, почти пределно висок, за да бъде все още възприет от слуха му, и това, каза си Хортън, бе въздишката на светкавицата, която проблесна малко преди безкрайността, а блясъкът на светкавицата, знаеше, бе печатът на времето.