Читать «Планетата на Шекспир» онлайн - страница 79

И това ще е краят, помисли си Хортън. Ще излязат утре сутринта и ще изследват тунела още веднъж. Като не намерят нищо, няма да могат да направят нищо повече — въпреки че, като се замисля, изразът е погрешен: досега те не са направили абсолютно нищо. След няколко хиляди години, ако се приемат за верни датите на Илейн, най-накрая те достигнаха планета, на която човек може да живее, и после си тръгнаха за спешна спасителна операция, която не доведе до нищо. Не бе логично той да си мисли за такива неща, каза си Хортън, но това бе истината. Единственото нещо със стойност, което бяха намерили, бяха изумрудите, а в тяхното положение не си заслужаваше да събират изумрудите от земята. Макар да бе възможно при повторно разсъждение да са открили нещо, което оправдаваше изразходваното време. Но то бе нещо, към което очевидно не можеха да имат никакви претенции. По всички правила на етиката Хищника трябваше да бъде наследник на Шекспир, което означаваше, че томчето на Шекспир трябваше да принадлежи нему.

Хортън погледна нагоре към черепа, закрепен над вратата. Бих се радвал на книгата, рече той на черепа, говорейки си наум. Бих искал да седна на спокойствие и да я прочета, да се опитам да изживея дните на изгнанието ти, да преценя лудостта и мъдростта в теб, като намеря без съмнение повече мъдрост, отколкото лудост, защото дори в лудостта може да има понякога мъдрост, да се опитам да свържа хронологически пасажите и бележките, които си нахвърлил толкова случайно, да разбера какъв човек си бил и как си се справил със самотата и смъртта.

Наистина ли разговарях с теб? попита той черепа. Не излезе ли извън измеренията на смъртта, за да установиш контакт с мен, може би специално за да ми съобщиш за Езерото? Или си търсил просто някой, някоя друга разумна твар, която би била способна да отхвърли естественото недоверие и тогава да разговаря е теб? Попитай Езерото, каза ти. А как се пита Езерото? Отиваш при Езерото и обявяваш: Шекспир каза, че мога да говоря с теб — така че почвай да говориш! И какво в действителност знаеш за Езерото? Може ли да е имало повече от това, което пожела да ми кажеш, но нямаше време да го сториш? Сега е безопасно да те питам всичко това, защото не можеш да ми отговориш. Въпреки че се стремя да повярвам, че съм разговарял с теб, като сега те бомбардирам с куп въпроси, на които знам, че няма да ми бъде отговорено от нещо във вид на изветрена кост, закачена над врата.

Не си казал нищо от това на Хищника, но не би му и казал, защото в лудостта си трябва да си се страхувал от него дори повече, отколкото си позволил да се разбере от написаното. Странен човек си бил, Шекспир, и съжалявам, че не съм те познавал, но може би сега ще те опозная. Може би те познавам по-добре, отколкото бих те познавал като човек от плът. Може би даже по-добре, отколкото би могъл да те опознае Хищника, защото аз съм човек, а Хищника не е.

А Хищника? Да, какво да се прави с Хищника? Защото сега настъпваше краят и някой трябваше да вземе решение какво да сторят за Хищника. Хищника — бедният проклет мърляч, непривлекателен и отвращаващ, и все пак нещо трябваше да се направи за него. След като бяха събудили надеждите му, не можеха просто да си тръгнат и да го оставят тук. Кораба — трябваше да попита Кораба, но се страхуваше. Дори не се бе опитал да се свърже с Кораба, защото, ако го стореше, когато го стореше, щеше да възникне въпросът за Хищника и той знаеше отговора. Отговор, който не искаше да чуе, отговор, който не би понесъл да чуе.