Читать «Стефани Плъм или Г-ца 10%» онлайн - страница 96

Изритах Джо от апартамента малко след един и се завлякох в леглото. Спах дълбоко цяла нощ. На сутринта на телефонния ми секретар нямаше никакви съобщения. Канех се да включа кафе машината, когато алармата на джипа запищя. Грабнах си ключовете и изфучах от апартамента, като взимах по три стъпала наведнъж. Когато стигнах до джипа, шофьорската врата беше отворена и алармата продължаваше да вие. Изключих я, настроих я отново, заключих колата и се прибрах вкъщи.

Морели стоеше в кухнята. Веднага забелязах, че кръвното му се е вдигнало заради усилието да запази спокойствие.

— Не исках някой да открадне колата ти — обясних, — затова й инсталирах аларма.

— Не си се тревожила заради някой друг, а заради мен. Инсталирала си шибаната аларма, за да не мога да си взема колата изпод носа ти!

— И това свърши работа, нали? Какво правеше в колата ни?

— Колата не е наша, а моя. Просто ти позволих да я караш временно. Исках да отида и да купя нещо за закуска.

— Защо не отиде с буса?

— Защото исках да покарам собствената си кола. Кълна се, че когато цялата тази бъркотия се оправи, ще се преместя в Аляска. Не ми пука какво ще трябва да пожертвам, но ще замина на хиляди мили от теб, защото ако остана, ще те удуша и тогава ще ме съдят за предумишлено убийство.

— Господи, Морели, говориш като жена, на която й закъснява мензисът. Я се отпусни малко. Говорим за една проста аларма. А и я инсталирах със собствените си пари.

— Да бе, мамка му! Защо ли не оцених жеста?

— Сигурно защото напоследък си подложен на сериозен стрес.

На вратата се почука и двамата подскочихме. Морели ме изпревари до шпионката. После отстъпи няколко крачки назад и ме дръпна.

— Морти Байърс е.

Ново почукване.

— Няма да те дам — успокоих го. — Ти си мой и не възнамерявам да те деля с никого.

Джо се намръщи.

— Добре. Аз ще съм под леглото, ако почувстваш нужда от мен.

Отидох до вратата и надникнах през шпионката. Никога не бях виждала Морти Байърс, но този тип наистина имаше вид на човек, наскоро опериран от апандисит. Беше на около четиридесет години, с доста наднормени килограми и пепеляво лице. Стоеше приведен и се държеше за корема. Пясъчнорусата му коса бе оредяла и пригладена върху плешивото теме.

Отворих вратата.

— Морти Байърс — представи се той и ми протегна ръка. — Вие сигурно сте Стефани Плъм.

— Не трябваше ли да сте в болницата?

— За операцията от апандисит държат в болницата само няколко дни. Върнах се на работа. Казаха ми, че съм добре.

Не ми изглеждаше никак добре. По-скоро имаше вид на човек, нападнат от вампири по стълбите.

— Още ли ви боли коремът?

— Само когато се изправя.

— Е, какво има?

— Вини ми каза, че ви е възложил моите случаи. Реших, че след като вече съм добре…

— Искате си документите?

— Да. Слушай, съжалявам, че не ти се отвори парашутът.

— Не беше съвсем зле. Арестувах двама.

Той кимна.

— Имаше ли някакъв късмет с Морели?

— Никакъв.

— Знам, че звучи странно, но съм готов да се закълна, че видях колата му на паркинга ти.

— Откраднах я. Реших, че така мога да го накарам да излезе от скривалището си.

— Откраднала си я? Мамка му! Това е страхотно.