Читать «Стефани Плъм или Г-ца 10%» онлайн - страница 60

Какво пък, по дяволите? Да се пробваме. Бях съдрала страницата с рекламата на фитнеса, затова сега звъннах на информация. Благодарих на операторката и набрах номера. Излъгах мъжа, който вдигна телефона, че имам среща с Бенито, но съм изгубила адреса му.

— Няма проблеми — успокои ме той. — Улица „Полк“, номер 320. Не знам номера на апартамента, но е на втория етаж в дъното на коридора. Няма начин да го пропуснете.

— Благодаря — отговорих любезно. — Направихте ми голяма услуга.

Бутнах телефона на края на масата и разгърнах картата, за да открия улица „Полк“. Видях, че е на три пресечки от фитнеса и е успоредна на „Старк“. Отбелязах си адреса с жълт маркер. Вече разполагах с две места, където да търся буса. Щях да паркирам и да отида пеша, ако се налагаше, за да огледам задните улички и гаражите. Щях да се заема с това рано сутринта, а ако не постигнех успех, щях да се върна към папката с бегълци от закона, която ми бе дала Кони, и да се опитам да си изкарам парите за наема, като заловя няколко от тези нещастници.

Проверих прозорците, за да се уверя, че са заключени, после спуснах завесите. Исках да си взема душ и да си легна рано и нямах желание да бъда изненадана от неочаквани гости.

Разтребих апартамента, като се опитах да не обръщам внимание на празните места, където преди стояха уредите ми, както и на дупките в мокета във всекидневната, оставени от бившите ми мебели. Десетте бона от залавянето на Морели щяха да ми помогнат да се върна към нормалния си живот, но не можеха да решат проблемите ми завинаги. Вероятно трябваше да продължа да кандидатствам за работа някъде.

Кого залъгвах? Вече бях подала молби за всички свободни места в моята област.

Можех да си остана агентка по залавяне на обвиняеми, но в най-добрия случай това бе рискована работа. А в най-лошия… дори не ми се искаше да мисля. Трябваше да свикна не само с мисълта, че ще бъда заплашвана, мразена и вероятно бита или, да не дава Господ, убита, но и щеше да ми се наложи да инвестирам в трениране на бойни изкуства и да науча някои полицейски техники за залавяне на престъпници. Не исках да се превръщам в Терминатора, но и не желаех да продължавам да действам в сегашната си роля на Елмър от „Бъгс Бъни“. Ех, ако все още имах телевизор, можех да гледам повторенията на стари полицейски сериали.

Спомних си плана си за инсталирането на ново резе и реших да посетя Дилън Рудик, портиера. С Дилън сме приятели, тъй като сме единствените хора в кооперацията, които не си падат по диетите. Дилън си мърда устните, когато чете комикси, но с инструмент в ръка е истински гений. Живее в мазето на сградата, в застлано с мокет помещение, което никога не вижда дневна светлина. Чува се непрестанната серенада на бойлери и котли и свиренето на вода в тръбите. Дилън твърди, че това му харесвало. Представял си, че слуша океана.

— Здрасти, Дилън — поздравих го жизнерадостно, когато отвори вратата. — Как е?