Читать «Стефани Плъм или Г-ца 10%» онлайн - страница 24

Завихме зад ъгъла, профучахме към следващата пресечка и се понесохме по някаква тясна уличка между разни задни дворове. Улицата бе пълна с порутени дървени гаражи и препълнени кофи за боклук.

На две пресечки от нас завиха сирени — поне две-три патрулни коли и една линейка се носеха към мястото на стрелбата. Вътрешният ми глас ми каза, че би трябвало да остана близо до фитнеса и да подмамя ченгетата да ми помогнат да хвана Морели. Трябваше да запомня това за следващия път, когато някой се опиташе да ме изнасили и обезобрази.

Морели спря рязко и ме дръпна в един празен гараж. Двойната врата беше открехната достатъчно, за да се промушим вътре, но никой минаващ по улицата не можеше да ни види. Подът беше от отъпкана пръст, а въздухът миришеше на застояло. Иронията на положението ме развесели. След толкова години отново се намирах в тъмен гараж заедно с Морели. Забелязах изписания на лицето му гняв, който изкривяваше устата му и вледеняваше очите му. Той ме сграбчи за предницата на сакото и ме притисна в грубата дървена стена. От гредите се посипа прах, а зъбите ми изтракаха.

Морели заговори с напрегнат глас, изпълнен с едва сдържана ярост.

— Какво правиш, по дяволите? С кой акъл се набута във фитнеса?

И наблегна на въпроса, като ме бутна отново към стената. По главите ни се посипа още прах.

— Отговаряй! — заповяда Джо.

Болката ми беше само психологическа. Бях се проявила адски тъпо. А сега, като капак на всичко, Морели ме тормозеше. Това ми се стори още по-унизително от факта, че бях спасена от него.

— Търсех те.

— Е, поздравявам те. Намери ме. И съсипа прикритието ми, а това никак не ме радва.

— Ти беше сянката зад прозореца на третия етаж, нали? Наблюдаваше залата от отсрещната страна на улицата.

Морели не отговори. В тъмния гараж разгневените му очи изглеждаха абсолютно черни. Закърших пръсти наум.

— Е, предполагам, че ми остава да направя само едно — казах най-после.

— Нямам търпение да чуя какво.

Пъхнах ръка в чантата си, извадих револвера и го забих в гърдите на Морели.

— Арестуван си.

Той се ококори изненадано.

— Имаш пищов!? Защо не го използва срещу Рамирес? Господи, удари го с чантата си като някаква бабичка. Защо, по дяволите, не го гръмна?

Усетих как се изчервявам. Какво можех да кажа? Истината беше ужасно притеснителна. И само щеше да ми навреди. Да призная на Морели, че се страхувах повече от револвера, отколкото от Рамирес, нямаше да ми помогне да се прочуя като ловък агент по залавяне на бегълци от закона.

Джо обаче бързо загря, изсумтя отвратено, бутна дулото настрани и ми взе револвера.

— Ако не си готова да го използваш, не трябва да го носиш. Имаш ли разрешително за носене на оръжие?

— Да.

И бях почти десет процента сигурна, че разрешителното е законно.

— Откъде го взе?

— Рейнджъра ми го извади.

— Маносо? Господи, сигурно го е сглобил в мазето си.

Извади патроните и ми върна оръжието.

— Намери си нова работа. И стой далеч от Рамирес. Той е луд. Три пъти е бил обвиняван в изнасилване, но винаги са го оправдавали, тъй като жертвите са изчезвали.