Читать «Стефани Плъм или Г-ца 10%» онлайн - страница 106

Намерих ключовете. Върху един от тях имаше малка емблема на буик. Страхотен късмет!

— Има още нещо — казах. — Имаш ли нещо против да те закарам до центъра с твоята кола?

— Няма проблеми, стига да не изхабим много бензин. Пенсията не ми позволява да прахосвам, нали разбираш?

Заведох господин Ърлинг в полицията и за нула време оправихме всички формалности. Тръгнах си доволна, като внимавах да не налетя на Дорси. Отбих се в офиса на Вини, за да си прибера чека, и минах през банката, за да го осребря. Паркирах колата на Ърлинг колкото се може по-близо до вратата, за да го улесня, след като излезеше от затвора. А и не ми се искаше да се срещам прекалено често с него.

Изфучах нагоре по стълбите и звъннах на нашите, като потръпвах при мисълта какво се каня да направя.

— Татко излезе ли вече с таксито? — попитах. — Имам нужда от возене.

— Днес не е на работа. У дома си е. Къде трябва да отидеш?

— До един жилищен комплекс на шосе 1.

Още едно потръпване.

— Сега ли?

— Да — въздъхнах тежко. — Сега.

— Довечера ще правя равиоли. Ще дойдеш да хапнеш, нали?

Ужасно ми се искаше да хапна. Искаше ми се повече от хубав секс, бърза кола, прохладна нощ или вежди. Исках временно оттегляне от света на възрастните. Исках да се чувствам в безопасност. Исках майка ми да се суети около мен, да пълни чашата ми с мляко, да ме отърве от отговорностите ми. Исках да прекарам няколко часа в къща, претъпкана с мебели и кухненски аромати.

— Да, равиолите са чудесно нещо — съгласих се бързо.

Баща ми се появи на паркинга след около петнадесет минути и се стресна, когато ме видя.

— Имахме инцидент на паркинга — обясних. — Една кола се подпали, а аз стоях близо до нея.

Дадох му адреса и го помолих по пътя да се отбием до „Кей Март“² по пътя. След тридесет минути той ме остави на паркинга на Морели.

— Кажи на мама, че ще дойда към шест — казах му.

Той погледна шевито и кутиите с машинно масло, които току-що бях купила, и каза:

— Май няма да е зле да поостана малко и да се уверя, че колата ти работи.

Сипах три кутии масло и проверих нивото. Направих знак на баща ми, че всичко е наред. Не ми се стори впечатлен. Настаних се зад волана, фраснах таблото с юмрук и колата запали.

— Никога не отказва — изкрещях към баща ми.

Каменното изражение не изчезна от лицето му.

Знаех какво си мисли — че е трябвало да си купя буик. И че подобни нещастия никога не се случват на хората, които карат буик. Излязохме от паркинга заедно и на шосе 1 се разделихме. Насочих шевито към магазина за ауспуси. Минах покрай мотел „Хауърд Джонсън“, покрай квартала с каравани и приюта за кучета. Другите шофьори ме заобикаляха отдалеч и не смееха да навлязат в пространството на гърмящата ми кола. След десетина километра забелязах радостно жълто-черния надпис на магазина за ауспуси.

Носех огромни тъмни очила, за да прикрия веждите си, но продавачът все пак се вторачи в мен. Попълних формулярите, подадох му ключовете и се настаних в малката чакалня, резервирана за настойниците на болни коли. След четиридесет и пет минути поех отново на път. Забелязвах дима само когато спирах на светофарите, а и червената лампичка примигваше само от време на време. Реших, че по-добро не мога и да очаквам.