Читать «Стефани Плъм или Г-ца 10%» онлайн - страница 101

— Помисли си поне един ден — помоли ме Джими. — Изчакай поне да се успокоиш малко. Той не би могъл да се справи с още едно обвинение в нападение.

12.

Отворих вратата на колата и се тръшнах зад волана. Потеглих предпазливо, като внимавах да не прегазя някого. Карах с умерена скорост и не поглеждах назад. Спрях на светофара и огледах нанесените ми щети в огледалото за обратно виждане. Горната ми устна беше сцепена и още кървеше. На лявата ми буза се бе образувала огромна тъмна синина. Бузата и устната ми започваха да се подуват.

Стиснах волана здраво и призовах на помощ всичките си сили, за да запазя спокойствие. Поех на юг по „Старк“ към улица „Стейт“ и после към „Хамилтън“. Когато се озовах на „Хамилтън“, се почувствах в безопасност в собствения си квартал и си позволих да спра и да помисля. Паркирах пред една бакалия и поседях в колата известно време. Трябваше да отида в полицията и да съобщя за нападението над мен, но не исках да напускам безопасното убежище на махалата, а и не бях сигурна как ще реагират ченгетата на последния инцидент с Рамирес. Беше ме заплашвал, а аз нарочно го бях провокирала, като паркирах срещу фитнеса. А това пък не беше много умно от моя страна.

Движех се благодарение на страховития прилив на адреналин, откак Рамирес бе застанал до мен. Сега обаче адреналинът се изпари и го заместиха изтощение и болка. Ръката и челюстта ме боляха ужасно, а пулсът ми май бе спаднал до дванадесет удара в минута.

Помислих си, че днес няма да успея да се добера до полицейския участък. Зарових из чантата си и намерих визитната картичка на Дорси. Е, все пак можех да продължа да хленча поне на него. Набрах номера му и му оставих съобщение да ми звънне. Не му обясних проблема. Реших, че нямам сили да разкажа цялата история два пъти.

Завлякох се в магазина и си купих портокалов сладолед на клечка.

— Тана тлополука — изфъфлих на продавача. — Утната ми те поту.

— Трябва да отидете на лекар.

Свалих обвивката на сладоледа и го притиснах към устната си.

— Аааах — въздъхнах. — Така е по-добре.

Върнах се в колата, запалих, дадох на заден и се фраснах в един камион за доставки. Целият ми живот премина пред очите ми като на лента. Помолих се на Господ да не позволи колата да е прекалено смачкана.

Двамата с шофьора на камиона слязохме и огледахме щетите. По камиона нямаше и драскотина. Дори боята му не бе олющена. Черокито обаче изглеждаше сякаш някой се бе опитал да изтръгне задната му броня с отварачка за консерви.

Шофьорът на камиона се вторачи в устната ми и попита със съчувствие:

— Семейни проблеми?

— Тлополука.

— Изглежда, днес не е щастливият ви ден.

— Въобте нямам татливи тни.

Тъй като аз бях виновна за катастрофата, а камионът въобще не бе пострадал, не изпълнихме ритуала с размяна на данните на застрахователите си. Огледах щетите за последен път, потреперих и се оттеглих, като размишлявах усилено кое е по-добро — да се самоубия или да застана срещу Морели.

Телефонът звънна точно когато си влизах у дома. Обаждаше се Дорси.