Читать «Кулата на лястовицата» онлайн - страница 256

Риенс изкрещя. И се задави с плътната, оловносива вода.

И изчезна.

На леда, точно върху равните следи от кънките, остана кръв. И пръсти. Осем пръста.

Бореас Мун изповръща вътрешностите си върху леда.

* * *

Бонхарт препускаше в галоп по ръба на склона край езерото, препускаше като обезумял, без да мисли за това, че конят всеки момент може да счупи краката си върху покритите с тънък слой сняг клисури. Заскрежените клонки на елшите го удряха по лицето, по ръцете, пълнеха врата му с леден прах.

Езерото не се виждаше — цялата котловина беше покрита с плътна бяла мъгла, като кипящ магьоснически котел.

Но Бонхарт знаеше, че момичето е там.

Усещаше го.

* * *

Дълбоко под леда пасаж ивичести костури с интерес съпроводиха до дъното на езерото проблясващата сребърна кутийка, която се беше изплъзнала от джоба на плаващия в бездната труп. Преди кутийката да падне на дъното и да вдигне облаче кал, най-смелите костури се опитаха да я докоснат с муцунки. Но веднага отскочиха, изплашени.

Кутийката излъчваше странни, плашещи вълни.

— Риенс? Чуваш ли ме? Какво става? Защо вече два дни не отговаряте? Докладвай! Какво стана с момичето? Не трябва да я пускате да влезе в Кулата на лястовицата… Риенс! Обади се, дявол да те вземе! Риенс!

Риенс, естествено, не можеше да отговори.

* * *

Наклонът свърши, брегът стана равен. „Краят на езерото — помисли си Бонхарт, — накрая съм вече. Изпреварих момичето. Къде е тя? И къде е тази проклета кула?“

Завесата от мъгла внезапно се разкъса и се вдигна. И тогава той я видя. Тя яздеше точно пред него на враната си кобила. „Магьосница — помисли си той, — говори с животното си. Изпратила я е на края на езерото и е заповядала да я чака там.

Но нищо няма да й помогне.

Трябва да я убия. Нека се продъни в ада Вилгефорц. Трябва да я убия. Първо ще я оставя да моли за пощада, за живота си… А след това ще я убия.“

Той извика, пришпори коня си и препусна в галоп.

И изведнъж разбра, че е изгубил. Въпреки всичко тя го беше измамила.

Разделяше ги не повече от половин стаяние — но по тънкия лед. Тя се намираше от другата страна на езерото. На всичко отгоре леденият полумесец сега се извиваше в противоположна посока — момичето, което яздеше по тетивата на лъка, се намираше по-близо до края на езерото.

Бонхарт изруга, дръпна поводите и подкара коня към леда.

* * *

— Давай, Келпи!

Копитата на враната кобила трошаха замръзналата земя.

Цири се беше залепила за шията на коня. Видът на преследващия я Бонхарт я изпълваше с ужас. Тя се страхуваше от този човек. Дори само при мисълта за съпротива една невидима ръка сякаш я стискаше за стомаха.

Не, не можеше да се бори с него. Все още не.

Кулата. Можеше да я спаси само кулата. И порталът. Също както на Танед, когато магьосникът Вилгефорц я беше настигнал и протягаше ръка към нея…

Единственото й спасение беше Кулата на лястовицата.

Мъглата се разтвори.

Цири дръпна поводите, усещайки как изведнъж я залива гореща вълна. Тя не вярваше на очите си. На онова, което виждаше пред себе си.