Читать «Кулата на лястовицата» онлайн - страница 237
Анджей Сапковски
Но не успя.
Както не успя и да се защити. Цири го съсече със замах, отблизо, с две ръце, през гърдите и корема. И веднага отскочи, завъртя се, избягвайки удара на Фрип, и удари превилия се Яновиц по врата. Той се заби с чело в пейката. Фрип прескочи пейката и трупа, и удари със замах, широко. Цири парира удара, направи полупирует и бързо го прободе отстрани в бедрото. Фрип се олюля, залитна към масата и опитвайки се да запази равновесие, инстинктивно протегна ръка напред. Когато се подпря с длан на масата, Цири с един бърз удар му отсече китката.
Фрип вдигна чуканчето, от което бликаше кръв, съсредоточено го погледна, след което се обърна към лежащата на масата ръка. И изведнъж падна — стовари се рязко по задник на пода, сякаш се беше подхлъзнал върху сапун. Така, седейки, той закрещя, след което започна да вие с див, висок, протяжен вълчи вой.
Свитият под масата, залят с чужда кръв старец няколко минути слушаше този зловещ дует — монотонно пищящото момиче и виещият диво Фрип.
Момичето млъкна първо, завършвайки писъка с нечовешки, сподавен стон. Фрип просто утихна.
— Мамо… — неочаквано проговори той съвършено ясно и трезво. — Майчице… Как така… Как… Какво ми… се случи? Какво ми… е?
— Умираш — отвърна обезобразената девойка.
Малкото останала коса по темето на стареца настръхна. За да не извика, той захапа ръкава на дрехата си с единствения си зъб.
Киприан Фрип младши издаде такъв звук, сякаш преглъща с усилие. И повече не се обади. Изобщо.
Настана пълна тишина.
— Какво направи… — прозвуча в тишината треперещият глас на кръчмаря. — Какво направи, момиче…
— Аз съм вещерка. Убивам чудовища.
— Ще ни обесят… Ще подпалят селото и кръчмата.
— Убивам чудовища — повтори тя, а в гласа й се промъкна нещо като изненада. Като съмнение. Неувереност.
Кръчмарят застена, захленчи. И заплака.
Старецът полека се измъкна изпод масата, избутвайки трупа на Деде Варгас с жестоко разсеченото му лице.
— Яздиш черна кобила… — промърмори той. — В нощ, тъмна като черно наметало… Следите си заличаваш…
Девойката се обърна и го погледна. Тя вече беше успяла да увие лицето си с шала, а над него гледаха оградените с черни кръгове демонски очи.
— Срещне ли те някой, сигурна му е смъртта — промърмори старецът. — Или самата ти си смъртта.
Девойката го гледа дълго. И напълно спокойно.
— Прав си — каза най-накрая тя.
Някъде в блатата, далеч, но много по-близо отпреди, за втори път се разнесе плачещият вой на
Висогота лежеше на пода, на който се беше свлякъл, когато ставаше от леглото. С изненада забеляза, че не може да стане. Сърцето му блъскаше в гърдите, пулсираше в гърлото му, задавяше го.
Той вече знаеше чия смърт предвещава нощният вик на елфическия призрак.
