Читать «Виновна до доказване на противното» онлайн - страница 18

Безпокояха я откритията около смъртта му. Не толкова фактът, че е убит, а самоличността на обвиняемата. Госпожица Сейнт Джон се беше запознала с Миранда Уд и няколко пъти водеха разговори. На този малък остров, посред зима, само младоците фанатици се осмеляваха да шофират по заледените пътища, за да присъстват на срещите на местния градински клуб. Именно там госпожица Сейнт Джон се беше запознала с Миранда. Седяха една до друга по време на някаква лекция за триплоиден невен, също и на лекцията за култивирането на глоксиния. Миранда се държеше любезно и почтително, и то без преструвки. Чудесно момиче, в очите й нямаше и следа от неискреност. Госпожица Сейнт Джон смяташе, че жена, която така страстно обичаше цветята, живите и растящи същества, просто не може да е убийца. Притесняваха я всичките тези жестоки коментари, които се носеха из града тези дни. Миранда Уд, убиец? Инстинктите на госпожица Сейнт Джон не приемаха тази мисъл, а те бяха винаги, ама винаги много добри.

Ози скокна край последните дървета и се изстреля към „Роуз Хил Котидж“. Госпожица Сейнт Джон покорно го последва. Именно тогава видя между дърветата да блещука светлина. Идваше от вилата на Тримейн. В същия миг изчезна. Тя внезапно спря, през главата й мина зловеща мисъл. Единственият човек, който използваше вилата, беше Ричард. Но той беше мъртъв.

Рационалната част от мозъка й, тази част, която обикновено напътстваше госпожица Сейнт Джон в ежедневния й живот, взе превес. Разбира се, сигурно е някой от семейството. Може би Ивлин е дошла да опакова любовните афери на съпруга си.

Въпреки това, госпожица Сейнт Джон не можеше да се отърси от обзелото я неспокойствие. Тя пресече автомобилната алея и се приближи до стъпалата на входната площадка.

— Ало? — извика тя. — Ивлин? Каси?

Почукването й остана без отговор.

Тя се опита да надникне през прозореца, но вътре беше тъмно.

— Ало? — извика отново, този път по-силно. Стори й се, че чу леко тупване някъде из вилата. Последва тишина.

Ози започна да лае. Той танцуваше по входната площадка, а ноктите му барабаняха по дървения под.

— Тихо! — сряза го госпожица Сейнт Джон. — Седни.

Кучето изскимтя, седна и я удостои с очевидно наранен поглед.

Госпожица Сейнт Джон постоя за миг, заслушана, но не чу нищо, освен тупането на опашката на Ози по площадката. Дали да не позвъни на полицията. По целия път на връщане към вилата си тя обмисляше този ход. Щом се прибра във веселата си малка кухничка, самата идея й се стори толкова глупава и паническа. Пътят до северния бряг отнемаше поне половин час шофиране. Местната полиция с нежелание щеше да изпрати някой, който след като измине цялото това разстояние, щеше да намери какво? Една неправдоподобна история? Освен това, какво ли в „Роуз Хил Котидж“ би заинтригувало крадците?

— Това е плод на въображението ми. Или на влошеното ми зрение. В края на краищата, когато човек е на седемдесет и четири, трябва да е готов да приеме, че способностите му са се поизменили.