Читать «Виновна до доказване на противното» онлайн - страница 20

Докато вървеше към масата на защитата, тя погледна множеството един-единствен път. Погледът й обходи цялата зала и се спря на Чейс. Само за няколко секунди очите им се срещнаха, това беше като надзъртане зад крехката й маска на самообладание. В изражението й той забеляза гордост. Прочиташе го и в езика на тялото й — изправена, с вдигната брадичка. Всички останали в залата също щяха да забележат и възненавидят тази показност на достойнство. Щяха да си помислят: „безсрамна убийца“. Жена без покаяние, без срам. Как би желал и той самият да чувства същото към нея. Вината й би изглеждала още по-неоспорима, а наказанието й още по-справедливо.

Но той знаеше какво се крие зад маската. Два дни по-рано го беше забелязал, но беше твърде горд да го покаже.

От мига, в който Миранда влезе в залата, нищо не изглеждаше реално. Стъпалата и нозете й омекнаха. Всъщност, беше благодарна на съдебния пристав, че я държи здраво, докато влизаха през страничната врата. Всички лица от публиката се завъртяха като във водовъртеж, ако може да се нарече публика пълната със зяпачи зала. Как по друг начин да ги нарече човек? Публика, дошла да гледа нейното представяне, едно действие в театъра на нейния живот. Половината искаха да я обесят, другата половина искаха да я гледат. Докато бавно обхождаше с поглед залата, тя видя познати лица. Там бяха колегите й от „Хералд“, главната редакторка Джил Викъри, която имаше вид на лъскав професионалист, и репортерите Ани Беринджър и Тай Уейнгардт, и двете облечени в стил класически разчорлени писателки. Трудно можеше да се каже, че са приятелки, или поне, че бяха. По лицата на всички се четеше съзнателно равнодушие.

По-нататък Миранда забеляза едно-единствено приятелско лице на стария господин Ланцо, неин съсед. Той с устни й казваше: „С теб съм, скъпа!“. Тя едва не му се усмихна.

После погледът й отново се премести и се спря върху каменното лице на Чейс Тримейн. Усмивката на устните й тутакси се стопи. От всички лица в залата, единствено неговото събуждаше у нея най-силно желание да се смали и да се скрие в някоя тъмна дупка, където да се спаси от погледа му присъда. Лицата до него бяха също толкова укоряващи. Облечена в черно, вдовицата Ивлин Тримейн приличаше на бледна смъртна маска. До нея седеше баща й Ноа Деболт, градският патриарх, човек, който само с един стоманен поглед можеше да умъртви духа на всеки, посмял да го обиди. Сега той беше насочил отвратения си поглед към Миранда.

Съдебният пристав насочи заподозряната към масата на защитата. Тя хрисимо приседна до адвоката си, който я поздрави сковано с кимване. Рандъл Пелам беше завършил университет, включен в известния списък „Айви Лийг“ и облеклото му за случая беше безупречно, но когато Миранда зърна лицето му, си помисли само, че е много млад. Това я караше да се чувства на средна възраст, въпреки своите двайсет и девет години. При все това, тя нямаше кой знае какъв избор. На остров Шепърдс имаше само двама практикуващи адвокати. Другият беше Лес Харди, човек с опит, чудесна репутация и съответна тарифа. За съжаление, в списъка с клиентите на Харди бяха имената на Деболт и Тримейн.