Читать «Виновна до доказване на противното» онлайн - страница 16

— Боже господи! — прошепна един глас.

Миранда се обърна.

Ивлин Тримейн стоеше като вкаменена на вратата на тоалетната.

— Чейс — прошепна тя, — това е…

Той веднага отиде при Ивлин и протегна ръка. Тя я пое с двете си ръце сякаш животът й висеше на косъм.

— О, моля те — безпомощно прошепна тя. — Не мога да я гледам.

Миранда не помръдваше. Беше като парализирана, чувстваше вина за това, което стори на тази жена и семейството й. Макар и не убийство, нейното престъпление беше смъртен грях срещу Ивлин Тримейн, за което вечно щеше да се измъчва.

— Госпожо Тримейн — тихо промълви тя, — съжалявам.

Ивлин зарови лице в рамото на Чейс.

— Чейс, моля те. Махни я оттук.

— Той ви обичаше — каза Миранда. — Искам да знаете това. Искам да знаете още, че никога не е преставал да ви обича…

— Махнете я оттук! — изкрещя Ивлин.

— Полицай — тихо каза Чейс. — Моля ви, изведете я.

Полицай Снайп хвана Миранда за лакътя.

— Да вървим.

Докато я водеха, Миранда извика през рамо:

— Не съм го убила аз, госпожо Тримейн. Трябва да повярвате в това…

— Несретница — извика Ивлин. — Мръсница! Съсипа живота ми.

Миранда погледна назад и видя, че другата жена се беше отдръпнала от Чейс и стоеше изправена срещу нея като отмъстителен ангел. Руси кичури висяха край лицето й, винаги бледо, ала сега побеляло като платно.

— Ти съсипа живота ми! — пищеше Ивлин.

Този писък-обвинение отекваше в ушите на Миранда по целия дълъг път до затвора.

Омаломощена, тя тихомълком влезе в килията. Остана там като вкаменена, докато вратата се затвори. Стъпките на полицай Снайп заглъхнаха. Беше сама, залостена в тази клетка.

Изведнъж почувства, че се задушава без свеж въздух. Опита да се покатери до единствения малък прозорец като се надигна, държейки се за решетките, но беше твърде високо. Изтича до койката, придърпа я през килията и се качи върху нея. Дори тогава не успя да надзърне над перваза, за да усети влудяващия вкус на свободата. Навън слънцето грееше. Зад оградения двор се виждаха кленови дървета, няколко покрива, чайка, който пореше небето. Ако вдишаше дълбоко въздух, щеше да усети мириса на морето. О, господи, колко сладко изглежда всичко! И колко недостижимо! Тя стисна решетките на прозореца толкова силно, че те се впиха в дланите й. Притисна лице към перваза, затвори очи и си наложи да запази самообладание, да не се поддава на паника.

Аз съм невинна. Трябва да ми повярват, мислеше си тя.

А после? Ами ако не ми повярват? Не, по дяволите. Не мисли за това.

С усилие на волята си насочи мислите си към други неща. Сети се за мъжа в коридора с Ивлин Тримейн. Как го беше нарекла Ивлин? Чейс. Името й напомняше нещо. Миранда го беше чувала преди. Тя отчаяно се хвана за тази странична мисъл, концентрира се изцяло, за да разрови паметта си. Имаше нужда от нещо, каквото и да е, за да прогони страховете от съзнанието си. Чейс. Чейс. Някой беше споменал името. Опита се да си припомни гласа, който го произнесе.

Споменът й дойде като удар от куршум. Ричард го беше споменал. „От години не съм виждал брат си. Когато татко почина, ние се скарахме. Но Чейс винаги е бил проблемното дете в семейството…“