Читать «Виновна до доказване на противното» онлайн - страница 14

Тя повтори по-силно:

— Мислех, че го обичам. Нямаше да легна с него, ако не го обичах. Не се впускам в приключения за една нощ. Дори не се забърквам в любовни афери.

— Но в тази се забъркахте.

— Ричард беше различен.

— Различен от кого?

— От другите мъже. Не го занимаваха само и единствено футболът и колите. Той се интересуваше от същите неща, от които се интересувах и аз. Например, този остров. Погледнете статиите му, човек може да се увери колко силно обича това място. Говорили сме часове по темата, неведнъж. И най-логичното нещо на света изглеждаше да… — Тя леко потрепери от мъка и сведе поглед. Тихо продължи: — Мислех си, че е различен. Поне имаше вид, че е…

— Освен това, е бил женен. Но вие сте знаела.

Тя усети как раменете й се отпуснаха.

— Да.

— Знаехте ли, че има две деца? — Тя кимна. — Въпреки това, сте имали любовна връзка с него. Нима не е имало никакво значение за вас, че три невинни същества…

— Смятате, че не съм мислила за това? — Брадичката й се надигна в знак на ярост. — Смятате, че не съм мразила себе си ли? Никога не престанах да мисля за семейството му. За Ивлин и близнаците. Чувствах се зла и омърсена. Чувствах се… Не знам. — Тя въздъхна безпомощно. — Като в капан.

— Защо?

— Заради любовта ми към него. Или поне, което мислех, че е любов. — Тя се поколеба. — Но може би… може би аз никога всъщност не съм го обичала. Не истинския Ричард.

— Какво доведе до това смайващо откровение?

— Нещо, което научих за него.

— Какво?

— Как използва хората. Служителите си, например. Как ги третира.

— Значи сте видяла истинския Ричард Тримейн и сте го разлюбила.

— Да. И го зарязах. — Тя въздъхна дълбоко, сякаш усещаше облекчение, че най-болезнената част от признанието й е приключила. — Преди месец.

— Бяхте ли ядосана?

— По-скоро се чувствах… предадена. От всичките тези фалшиви образи.

— Значи сигурно сте била ядосана.

— Предполагам, да.

— Та, в продължение на месец сте била бясна заради господин Тримейн.

— Понякога. Повечето пъти се чувствах глупаво. А той не ме оставяше на мира. Не преставаше да ми се обажда и да настоява да се съберем отново.

— Това също ви ядосваше.

— Да, разбира се.

— Дотолкова, че да го убиете ли?

— Не! — Тя вдигна остър поглед.

— Дотолкова, че да грабнете ножа от кухненското чекмедже?

— Не!

— Дотолкова, че да влезете в собствената си спалня, където лежал той и да го наръгате в гърдите?

— Не! Не, не, не. — Хлипайки и крещейки, тя отричаше. Нейният глас проехтя като чужд вик в тази студена стая-кутийка. Хвана главата си с ръце и се облегна на масата. — Не — прошепна. Трябваше да се махне от този ужасен човек с ужасни въпроси. Тя понечи да се изправи от стола.

— Седнете, госпожице Уд. Не сме свършили.

Тя послушно се облегна на стола.

— Не съм го убила — изплака. — Казах ви, намерих го на моето легло. Прибрах се у дома, а той лежеше там…

— Госпожице Уд…

— Бях на плажа, когато е станало. Седях на плажа. Не спирам да повтарям това нещо на всички вас! Но никой не ме чува. Никой не ми вярва…

— Имам още въпроси.

Тя плачеше, не отговаряше, защото не беше в състояние. Той чуваше само хлипанията й.