Читать «Цветът на магията» онлайн - страница 26

— И какво предлагаш?

Горфал сви рамене.

— Просто да не правите нищо. Нещата без съмнение ще се уредят от само себе си. Макар че… — той се почеса замислено по ухото — може би Гилдията на Убийците…?

— А, да — каза Патрицият — Гилдията на Убийците. Кой им е президент в момента?

— Злорф Фланеления крак, господарю.

— Ще поговориш с него, нали?

— Така да бъде, господарю.

Патрицият кимна. Всичко това го поуспокои. Той беше съгласен с Деветте Въртящи се Огледала — животът и без това беше труден. Би било по-добре, ако хората стояха там, където са сложени.

Бляскави съзвездия грееха над свят Диска. Един след друг търговците затваряха капаците на магазините си. Един по един джебчии, крадци, данъчни акули, проститутки, илюзионисти, рецидивисти и обирджии по домовете се събуждаха и закусваха. Магьосниците се залавяха за многоизмерните си дела. Тази вечер щяха да се срещнат две мощни планети и небето над Магьосническия Квартал вече беше задръстено от преждевременни магии.

— Виж какво — каза Ринсуинд, — така няма да стигнем доникъде.

Той помръдна настрани. Багажът го последва като вярно куче със заплашително полуотворен капак. Ринсуинд за миг обмисли възможността за един отчаян скок към свободата. Капакът щракна в очакване.

„Все едно, това проклето нещо така или иначе ще ме последва“, безнадеждно си помисли той. Целият му вид беше такъв упорит и твърдоглав. Ринсуинд имаше гадното предчувствие, че даже и да успееше да се добере до кон, Багажът ще го последва на бегом със собствена скорост. И така безкрай. През реки и океани. Ще се приближава бавно всяка нощ, когато той ще трябва да спре, за да поспи. И така, най-сетне, един ден, в някой екзотичен град и след много години, той ще чуе шума от стотици миниатюрни крачета, които бързо-бързо го застигат по пътя отзад…

— Хванал си не този, когото трябва! — изпъшка той. — Не съм виновен аз! Аз не съм го отвлякъл!

Сандъкът леко се придвижи напред. Сега само една тясна ивица мазен вълнолом делеше краката на Ринсуинд от реката. Осени го сигурното предчувствие, че сандъкът ще може да плува по-бързо от него. Опита се да не си представя какво ли ще бъде да се удави в Анкх.

— Няма да спре, докато не отстъпиш, не ти ли е ясно — каза едно гласче, готово за разговор.

Ринсуинд погледна към иконографа, който още висеше на врата му. Капакът му беше отворен, а джуджето, облегнало се на рамката, пушеше лула и наблюдаваше весело какво става.

— Поне ще те вкарам и теб заедно с мен — изръмжа Ринсуинд през зъби.

Дяволчето извади лулата от устата си.

— Какво каза?

— Казах, че ще те натопя с мен, по дяволите!

— Заповядай! — дяволчето многозначително потупа стените на кутията си. — Ще видим кой ще потъне пръв.

Багажът се прозя и се премести напред с една стотна от милиметъра.

— Е, добре — раздразнено каза Ринсуинд, — но трябва да ми дадеш време да си помисля.