Читать «Цветът на магията» онлайн - страница 24

Известно е, че има такива загадъчни реки, една единствена капка от които е достатъчна, за да отнеме живота на човек. След мътното си криволичене през градовете-близнаци, и река Анкх можеше да се окаже една от тях.

Яростните викове в далечината се извисиха в пронизителен ужасен вой. Ринсуинд отчаяно се огледа за лодка или за нещо, за което да се хване и да се изкачи по голите стени, които го заграждаха.

Беше попаднал в капан.

Неканена, Магията се надигна в съзнанието му. Може би не беше вярно, че той я е научил; тя го беше научила. Случката беше довела до изгонването му от Невидимия Университет, защото заради един облог той се бе осмелил да разгърне страниците на последния останал екземпляр от личната магьосническа книга на Създателя — Октавата (докато университетският библиотекар се занимаваше с нещо друго). Магията беше изскочила от страницата и моментално се беше врязала дълбоко в съзнанието му, откъдето даже и общите талантливи усилия на Медицинския факултет не успяха да я примамят да излезе. Те не можаха да установят и коя точно беше Магията, освен това, че беше една от осемте основни магии, които са сложно преплетени със самата тъкан на времето и пространството.

И оттогава тя проявяваше обезпокоителна тенденция: винаги, когато Ринсуинд беше преуморен или много уплашен, тя напираше да бъде казана.

Той стисна здраво зъби, но първата сричка изби в ъгълчетата на устата му. Лявата му ръка се вдигна неволно и, щом магическата сила го завъртя във вихъра си, заискри в октаринови пламъци…

Багажът полетя към ъгъла, а няколко стотните му крачка се задвижиха като бутала.

Ринсуинд зяпна. Магията отмря, наказана.

Сандъкът не личеше да е затруднен по някакъв начин нито от прикриващото го метнато върху него декоративно одеало, нито от крадеца, който висеше на една ръка от капака. Висеше, в съвсем буквален смисъл, с мъртва тежест. По-нататък по капака личаха останките от два пръста с неизвестен притежател.

Багажът спря на няколко крачки от магьосника и след миг прибра крачетата си. Ринсуинд не виждаше никакви очи, но въпреки това беше сигурен, че той го наблюдава. С очакване.

— Ш-ш-шът — тихо каза той. Багажът не помръдна, но капакът изскърца и се отвори, като пусна мъртвия крадец.

Ринсуинд си спомни за златото. Както би могло да се предположи, сандъкът трябваше да си има господар. Двуцветко отсъстваше, да не би тогава да си беше осиновил него?

Започваше отливът и той виждаше как на жълтата следобедна светлина разни останки плават към Речната Порта, която се намираше едва на някакви си сто ярда надолу по течението. Щеше да му отнеме само секунда и мъртвият крадец щеше да се присъедини към тях. А даже и да го намереха по-късно, едва ли щеше да се вдигне много шум. Пък и акулите в устието на реката бяха свикнали на здрава, редовна храна.