Читать «Цветът на магията» онлайн - страница 27

Багажът бавно се отдръпна назад. Ринсуинд също заотстъпва, докато не се озова на достатъчно безопасна суша и седна, като се облегна с гръб на някаква стена. От другата страна на реката блестяха светлините на град Анкх.

— Ти си магьосник — каза дяволчето от фотоапарата. — Ще измислиш някакъв начин да го намерим.

— Опасявам се, че не съм кой знае какъв магьосник, обаче.

— Можеш просто да се изправиш срещу всеки и да го превърнеш в червей — окуражително продължи дяволчето, без да обърне внимание на последната му забележка.

— Не. Превръщането в Животни е магия от Осмо Ниво. А аз въобще не съм завършил обучението си. И знам само една магия.

— Е, и тя ще свърши работа.

— Съмнявам се — отчаяно отвърна Ринсуинд.

— Добре де, тя какво може тогава?

— Не мога да ти кажа. Всъщност, не ми се говори за това. Но, честно казано, няма много полза от магиите. — Той въздъхна. — За да научиш наизуст даже и най-простата, ти трябват три месеца, а след това — само веднъж да я кажеш и — пуф! — няма я. Виждаш ли колко е глупаво цялото това магьосничество. Цели двайсет години учиш магията, която довежда голи девици в спалнята ти, а накрая си така упоен от живачни пари и толкова си ослепял от четене на стари магьоснически книги, че въобще не можеш да си спомниш какво следва после.

— Никога не съм си го представял така — каза дяволчето.

— Ей, чакай, чакай… всичко това не е вярно. Когато Двуцветко каза, че в Империята имали по-добра магия, аз си помислих, ами, помислих си, че…

Дяволчето го погледна с очакване. Ринсуинд вече се проклинаше.

— Ами, щом искаш да знаеш, помислих си, че няма предвид магия. Или не в този й смисъл.

— А в какъв друг смисъл?

Ринсуинд започна да се чувства наистина отвратително

— Не знам — започна той. — Предполагам, че като по-добър начин да се правят нещата. Нещо с малко повече разум в него. Като впрягане… впрягане на светкавиците, или нещо подобно.

Дяволчето го погледна мило, но със съжаление.

— Светкавиците са копията, които гръмотевичните великани хвърлят, когато се бият — деликатно каза то. — Установен метеорологичен факт. Не можеш да ги впрегнеш.

— Знам — нещастно каза Ринсуинд — Това, разбира се, е слабото място в аргументацията ми.

Дяволчето кимна и изчезна във вътрешността на иконографа. Няколко секунди по-късно Ринсуинд усети аромата на пържен бекон. Той постоя така, докато стомахът му повече не можеше да издържи на дразненето, и потропа на кутията. Дяволчето се появи отново.

— Все си мисля за това, което каза — изпя то, преди Ринсуинд да успее да си отвори устата. — А даже и да успееш да й сложиш хамут, как ще я накараш да тегли каруца?

— За какво, по дяволите, говориш?

— За светкавицата. Тя просто блясва и изгасва. Би било хубаво човек да я задържи, а не така — появи се — изчезне. Все едно, най-вероятно би прегорила хамута.

— Въобще не ме интересува светкавицата! Как мога да мисля на празен стомах?

— Че хапни нещо, де. Елементарно.

— Как? Всеки път щом се помръдна, този проклет сандък си огъва пантите срещу мен.

В отговор на това, Багажът зейна широко.