Читать «Цветът на магията» онлайн - страница 124

Последните думи на магията обаче останаха недоизречени. Около големия сводест вход към арената избухнаха безредици и Главният Астроном удивено се обърна натам. Стражите се втурнаха към откритата част на арената и захвърляха оръжието си, докато криволичеха из олтарите или прескачаха парапета към подиума.

Нещо изникна зад тях, а тълпата около входа прекрати дрезгавите си груби възгласи и мълчаливо, но настъпателно се заизмъква от пътя му.

Нещото представляваше нисък купол от водорасли, който се движеше бавно, но зловещо целенасочено. Един от стражите успя да превъзмогне ужаса си и се осмели да застане на пътя му, метна копието си срещу него и то се закотви право във водораслите. От тълпата се понесоха одобрителни възгласи… после, когато куполът се хвърли напред и погълна мъжа, настъпи гробно мълчание.

С рязко движение на ръката Главният Астроном премахна вече наполовина оформилото се прочуто Проклятие на Весткейк и бързо изговори думите на една от най-могъщите магии в репертоара си — Загадката на Пъкленото Горене.

Наоколо и между пръстите му се изви октаринов огън, докато той оформяше насред въздуха сложната руна на магията; после я запрати, пищяща и прорязваща синя димна ивица след себе си, към нещото.

Последва внушителна експлозия и в ясното утринно небе се появи бучка пламък, която ронеше трохички горящи водорасли по пътя си. За няколко минути чудовището беше скрито под облак от дим и пара, а когато той се разнесе, от купола не беше останала и следа.

Но на плочките беше останал голям овъглен кръг, в който все още тлееха няколко купчини кафяви морски водорасли.

А в средата на кръга стоеше доста голям, но иначе съвсем обикновен дървен сандък. Даже не беше обгорял. Някой от другия край на арената започна да се смее, но смехът му секна внезапно, когато сандъкът се вдигна на десетки — не можеше да бъдат нищо друго освен крачета, и се изви да погледне Главния Астроном. Един най-обикновен, пък бил той и по-голям сандък, естествено няма лице, с което да гледа, но този определено гледаше. По абсолютно същия начин, както осъзна това, Главният Астроном ужасен си даде сметка, че този напълно нормален сандък по някакъв неописуем начин присвива очи.

Сандъкът заплашително тръгна към него. Той се втресе от страх

— Магьосници! — изпищя той — Къде са ми магьосниците?

Около арената пребледнели мъже започнаха да надничат иззад олтари и изпод пейки. Един от посмелите, виждайки изражението върху лицето на Главния Астроном, вдигна треперлива ръка и издекламира едно кратко заклинание. То изсвистя към сандъка, удари се право в него и се разпиля на дъжд от бели искри.

Това послужи за сигнал към всеки магьосник, заклинател и вълшебник в Крул — те скочиха светкавично и пред ужасения поглед на господаря си изпяха първото заклинание, което дойде в отчаяните им мозъци. Из въздуха започнаха да се вият и да свистят магии.

Много скоро сандъкът отново се скри от погледа в непрекъснато разрастващ се облак от магически частици, които прииждаха на вълни и се виеха в изкривени тревожни форми около него. Магия следваше магията с писък в бъркотията. Пламъци и мълнии от всичките осем цвята изскачаха и нападаха ослепителни от кипящото нещо, което сега заемаше пространството, където беше стоял сандъкът.