Читать «Цветът на магията» онлайн - страница 116

На предутринната светлина стоеше жена. Тя изглеждаше… тя беше… имаше… всъщност тя…

По-късно Ринсуинд и Двуцветко така и не можаха да се разберат по нито един въпрос, който се отнасяше до нея, освен този, че тя изглеждаше красива (точно кои нейни черти я правеха красива, те не можаха да определят със сигурност), и че имаше зелени очи. Това не беше бледото зелено на обикновените очи, а те по-скоро бяха с острото зелено на смарагди и дъгоцветни като водно конче. А едно от малкото истински вълшебни неща, които Ринсуинд знаеше, беше, че никой бог или богиня, колкото и противоречиви и променливи да са те във всяко едно друго отношение, не може да променя цвета или характера на очите си…

— Г… — започна той. Тя го спря с ръка.

— Знаеш, че ако произнесеш името ми, ще трябва да ся ида — изсъска тя. — Сигурно си спомняш, че аз съм единствената богиня, която идва само, когато не я викат?

— Хм. Да, сигурно си спомням — хрипливо проговори магьосникът, като се стараеше да не я гледа в очите. — Ти ли си тази, която наричат Дамата?

— Да.

— И значи наистина си богиня? — развълнувано попита Двуцветко. — Винаги съм искал да срещна богиня!

Ринсуинд настръхна в очакване тя да избухне от ярост. Но, вместо това, тя само се усмихна.

— Твоят приятел, магьосникът, би трябвало да ни запознае — каза тя.

Ринсуинд се изкашля.

— Хм, да. Това е Двуцветко, Госпожо, той е турист…

— …помагала съм му на няколко пъти…

— …и, това, Двуцветко, е Дамата. Просто Дамата, нали така? Нищо повече. Не се опитвай да я наричаш по никакъв друг начин, нали така? — с отчаян глас говореше той и мяташе многозначителни погледи, абсолютно непонятни за малкия човек.

Ринсуинд потрепера. Естествено, той не беше атеист, на Диска боговете се разправяха жестоко с атеистите. В редките случаи, когато му бяха оставали малко дребни пари, винаги се бе постаравал да хвърли някоя и друга монета в ковчежето на някой храм, някъде където и да било, воден от принципа, че човек има нужда от всички приятели, които може да събере. И по принцип той не безпокоеше боговете и се надяваше че и боговете няма да го безпокоят. Животът и без това беше толкова сложен!

Както и да е, имаше две божества, които наистина бяха ужасяващи. Останалите обикновено представляваха само един вид по-големи хора, със слабост към виното, войните и разврата. Но Съдбата и Дамата смразяваха кръвта.

В Квартала на Боговете, в Анкх-Морпорк, Съдбата имаше малък, богат, мрачен храм, където в тъмните нощи изпити поклонници с хлътнали очи се събираха за предопределените си и съвсем безсмислени ритуали. В чест на Дамата нямаше никакви храмове, макар че може да се каже — тя беше най-могъщата богиня в цялата история на Мирозданието. Няколко от по-смелите членове на Комарджийската Гилдия бяха опитали веднъж някаква форма на богопочитане в най-затънтените килии на жилищата на Гилдията, и в резултат на това всичките бяха убити, умряха от бедност, или от най-обикновена смърт в рамките на една единствена седмица. Тя беше Богинята, Която Не Трябва Да Се Назовава; тези, които я търсеха, никога не я намираха, и въпреки това се знаеше, че идва на помощ на тези, които са в най-голяма нужда. Но все пак, понякога и не го правеше. Такава си беше. Не обичаше звъна на молитвената броеница, но пък я привличаше тракането на зарове. Нито един човек не знаеше как изглежда Тя, макар че често се случваше някой, който залага живота си на карта, да вдигне раздадените му карти и да се окаже очи в очи с Нея. Естествено, понякога му се разминаваше. Сред всички богове Тя беше едновременно и най-ухажваната, и най-проклинатата.