Читать «Цветът на магията» онлайн - страница 115

Междувременно хвърлената неотдавна бутилка висеше свободно във въздуха на няколко крачки оттам. В нейния случай времето не беше ъ-ъ-ъ, точната дума е, ъ-ъ-ъ, не беше спряло, а беше забавено от няколко важни заповеди, и траекторията й, доколкото това имаше някакво отношение към Ринсуинд и Двуцветко, заемаше вече няколко часа и няколко инча. Стъклото блестеше на лунната светлина. Ринсуинд въздъхна и се опита да се намести по-удобно на стената.

— Защо никога не се притесняваш? — кисело попита той. — Ето, седим тук, утре сутринта ще ни принесат в жертва на някакъв си бог, дето даже не го знаем, а ти какво — седиш и се тъпчеш с морски сандвичи.

— Надявам се нещо да се случи.

— Искам да кажа, ако знаехме защо ще бъдем убити — продължаваше магьосникът.

— Би искал, нали?

— Ти ли го каза това? — попита Ринсуинд.

— Причува ти се — каза гласът в главата на Ринсуинд.

Той се извъртя настрани. Попита:

— Кой си ти?

Двуцветко го погледна разтревожено.

— Аз съм Двуцветко. Не си ли спомняш?

Ринсуинд стисна главата си в ръце.

— Най-накрая стана и това — изпъшка той. — Започвам да излизам от здравия разум.

— Чудесна идея — каза гласът. — И без това тук вече станахме много.

Магията, която приковаваше Ринсуинд към стената, изчезна с лек пукот. Той политна напред и се стовари с трясък на пода.

— Внимавай! За малко да ме смачкаш.

Магьосникът с усилие се вдигна на лакти и бръкна в джоба на плаща си. Когато извади ръката си, върху нея седеше зелената жаба, а очите й странно блестяха в полумрака.

— Ти? — попита той.

— Сложи ме на земята и се отдръпни — примигва жабата.

Ринсуинд направи това, което му казаха и издърпа объркания Двуцветко настрани.

В стаята се стъмни. Нещо зарева като бурен вятър. От нищото се занизаха зелени, лилави и октаринови облаци и започнаха да се въртят все по-бързо и по-бързо към налегналото се земноводно, а докато се виеха излъчваха малки мълнии. Много скоро жабата се изгуби в златна мараня, която започна да се удължава нагоре и да изпълва стаята с топла жълта светлина. Вътре, в самата нея, се очертаваше нещо по-тъмно и неясно, което трептеше и се променяше пред очите им.

А през цялото време се носеше пронизителният, цепещ мозъка вой на огромно магично поле…

После точно толкова внезапно, колкото се бе появил, магическият ураган изчезна. А на мястото, където бе стояла жабата, имаше жаба.

— Фантастично — каза Ринсуинд. Жабата го погледна укорително.

— Наистина удивително! — ядно каза той. — Жаба, която с магия се превръща в жаба. Чудно!

— Обърнете се — каза един глас зад тях. Беше мек женски глас, почти подкупващо привлекателен, от тези гласове, които сякаш те канят да пийнеш по едно с притежателките им, но, странно, той идваше от място, където въобще не следваше да бъде. Те успяха да се обърнат, без в действителност да се движат, като две статуи, които се въртят на основите си.