Читать «Последният херцог» онлайн - страница 221

Не си заслужаваше риска, Пиърс. Много по-лесно беше просто да плащам на Трагмор проклетите му пари и с това да приключа тази работа. И то не само, за да запазя семейното си име и чест. Ти също щеше да бъдеш в опасност, ако откажех. Виждаш ли, сега вече разбирам по какъв начин функционираше мозъкът на маркиза. Той наистина нямаше да се спре, дори ако се наложеше да ме обвини пред Камарата на лордовете. Ако откажех да му сътруднича, той щеше да започне да се рови из миналото ми, докато не откриеше истинската причина за посещенията ми в приюта. И тогава ти също щеше да бъдеш включен в изнудванията му — нещо, което не можех да допусна. Затова аз приех техните условия и започнах самостоятелно да те издирвам. Ако те бях открил веднага, повярвай ми, нямаше да ти се наложи да прекараш всички онези дълги години на улицата. Щях да намеря начин да ти помогна, каквото и да ми струваше това. Но по времето, когато най-после разбрах къде се намираш, ти вече не беше ловък джебчия, а умен млад мъж, поел пътя към успеха. Начинът, по който инвестираше, като внимателно и прецизно избираше изгодните вложения и отхвърляше непечелившите, ми напомняше много за мен самия. Ти се превръщаше в силна страна, с която другите не можеше да не се съобразяват. И все още си такъв. Следователно, синко, вече не се нуждаеш от моята помощ.

Нито пък от мен самия.

Каква ирония, нали? Този, който сега има нужда от теб, съм аз.

На това място Пиърс вдигна глава.

— Холингсби, спомням си, че в деня, в който ме запозна със завещанието на баща ми, ти каза, че той непрекъснато, макар и дискретно, ме държал под око след бягството ми от приюта и следователно познавал острия ми ум и бил сигурен в способността ми да управлявам неговите имения и инвестиции.

Адвокатът кимна.

— И както сам виждаш, действително те е наблюдавал. Казах ти също и че възнамеряваше да дойде лично при теб, но болестта осуети намеренията му. Чети нататък и ще се увериш, че това също е вярно.

Младият мъж сведе поглед към листите в ръката си и продължи.

Не мога да ти върна годините, Пиърс. Нито пък мога да върна красивата ти майка и да я помоля за прошка, задето бях толкова слаб и себичен, че да се разделя с нея. Единственото, което мога да споделя, е фактът, че се проявих като безсърдечен глупак и че не заслужавам нито Кара, нито теб. Знай, че признах това пред себе си отдавна и че единственото, което ме възпираше да се спусна към Уелингбъро и да призная пред теб, че си ми син, бе срамът. Не срам от теб, а срам от мен самия и моята страхливост. Разбираш ли, нямах смелост да видя омразата в очите ти, когато ти кажа кой съм. А сега, когато съм готов дори да рискувам да ме обявиш за свой враг, само и само да мога да застана пред теб и да те нарека мой син, страхувам се, е прекалено късно, тъй като отслабвам с всеки изминал ден и не мога да стана от леглото си. Затова вслушай се в думите ми, Пиърс, отчаяно искам да ти ги кажа, преди да умра.