Читать «Последният херцог» онлайн - страница 217

— Какво? — извъртя се маркизът и изгледа момиченцето така, сякаш беше казала нещо неприлично.

— Не викайте — промълви Прудънс. — Особено пък на Дафни. Тя й кокиче. — Малкото й личице светна. — Може да подържите куклата ми — предложи тя и протегна русокосото си съкровище към него. — Шъ ви помогне да съ почувствате по-добре.

— Как смееш да се доближаваш до мен, мръсна хлапачке! — изкрещя Трагмор и бутна детето и куклата му. — Махни грозната си играчка от очите ми.

— Вий не разбирате — продължи да обяснява търпеливо Прудънс и отново протегна напред любимата си кукла. — Тя шъ ви помогне да не съ чувствате толкоз ядосан. Тя кара сестра ми да спре да плаче. Както и мен. Вземете я, сър.

Маркизът изрева ядосано и блъсна играчката от ръцете на момиченцето, като я запрати с лице в прахта.

— Моята Дафни! — изпищя детето и я вдигна светкавично от земята. Очите й се разшириха от ужас, когато Трагмор запристъпва към нея.

— Това ще те научи друг път да ми се подчиняваш веднага! — кресна той и я зашлеви толкова силно, че я запрати право към конете.

Животните изцвилиха в знак на протест, дръпнаха хамутите си и опънаха до край въжето.

Трагмор не обърна внимание на уплахата им. Единственото, което виждаше, бе проклетото дете, върху което възнамеряваше да изкара насъбралия се яд.

Той отново вдигна ръка.

— Не!

Дафни извика несъзнателно. Целият свят се бе събрал в една сцена: как баща й удря куклата на Прудънс, а после и самата Прудънс. Времето се бе върнало с дванайсет години назад, в „Дома на вечната надежда“, а Прудънс беше Сара.

Тогава Дафни не бе могла да стори нищо.

Сега обаче можеше.

— Остави я! — Младата жена се спусна напред, грабна момиченцето в ръцете си и я отнесе на безопасно разстояние от лапите на баща си.

В този момент въжето се скъса.

— Пазете се! — извика някой от работниците.

Тежката дървена греда се стовари с пълна сила върху главата на Трагмор.

Той се строполи, без да издаде звук.

24

— Би трябвало да ми е мъчно за него. А не ми е мъчно.

Дафни гледаше към градината в Маркам, стиснала парапета на балкона към дневната.

— Не, скъпа моя, не би трябвало да ти е мъчно — прегърна я откъм гърба Пиърс. — Мъчно ни е само за онези, които заслужават. Трагмор беше чудовище. Смъртта не може да промени този факт.

Младата жена се завъртя с лице към съпруга си и затвори очи.

— Никога няма да забравя по какъв ужасен начин умря — прошепна тя. — Черепът му се спука под гредата.

— Не, няма да забравиш — съгласи се любимият й, благодарен, че бе успял да й попречи да види обезобразеното тяло на баща си. Така споменът за ужасната му смърт щеше да отзвучи по-бързо и нямаше да я преследват кошмарни видения. — Няма да забравиш — промълви отново той, като я притисна към тялото си, — но оттогава е минала едва една седмица. С времето мъката от този спомен ще стане по-поносима. Повярвай ми. В живота си съм се сблъсквал с неща, които мислех, че никога няма да мога да преживея, но въпреки това оцелях.

Дафни отметна назад глава.

— Баща ми направи отвратителни признания през онзи ден, но вместо да се ядосаш, ти се държеше така, сякаш си си отмъстил. Като че ли у теб не бе останала вече и капчица гняв.