Читать «Пак ще се срещнем» онлайн - страница 4

— Имаше ли нещо необичайно в това?

— Да. Моли винаги разтребва, когато имат гости.

— Ами доктор Лаш? — попита прокурорът.

Една Бари снизходително се усмихна.

— Ами, нали ги знаете мъжете. Не си падаше много по домакинстването. — Тя замълча за миг и се намръщи. Но тъкмо тогава разбрах, че нещо не е наред. Помислих си, че Моли си е дошла и пак е заминала.

— Защо?

Когато госпожа Бари отново хвърли поглед към нея, Моли зърна изписалото се на лицето й колебание. „Мама винаги малко се дразнеше, че госпожа Бари ме нарича Моли, а аз я наричам госпожа Бари — помисли си тя. — Но това не ме интересуваше. Тя ме познава от дете.“

— Когато в петък отидох на работа, Моли я нямаше. Предишният понеделник беше заминала за Кейп. Стори ми се ужасно разстроена.

— Разстроена ли?

Въпросът бе зададен бързо и рязко. Моли съзнаваше, че прокурорът е враждебно настроен към нея, но това кой знае защо не я вълнуваше.

— Докато си събираше багажа, плачеше и беше много ядосана. Тя е спокоен човек, не губи лесно контрол. През годините, откакто работя там, никога не съм я виждала толкова разстроена. Все повтаряше: „Как е могъл? Как е могъл?“ Попитах я дали мога да помогна с нещо.

— Тя какво ви отговори?

— Каза: „Друг на мое място би го убил.“

— „Друг на мое място би го убил“!

— Знаех, че не говори сериозно. Помислих си, че просто са се скарали и реших, че заминава за Кейп, за да се поуспокои.

— Често ли го правеше? Просто си събира багажа и тръгва?

— Ами, Моли обича Кейп. Казва, че там главата й се избистряла. Но онзи път беше различно — никога не съм я виждала да заминава толкова разстроена. — Тя състрадателно погледна към Моли.

— Добре, госпожо Бари, да се върнем на онзи понеделник сутрин, девети април. Какво направихте след това? Заехте се с кухнята ли?

— Не. Отидох да видя дали доктор Лаш е в кабинета си. Вратата беше затворена. Почуках, но не получих отговор. Натиснах бравата и забелязах, че е лепкава. После отворих и го видях. — Гласът й затрепери. — Седеше на стола си, проснат върху бюрото. Цялата му глава беше в засъхнала кръв. Кръв имаше и по тялото му, по бюрото, стола и килима. Веднага разбрах, че е мъртъв.

Докато слушаше показанията на икономката, Моли се замисли за онази вечер. „Прибрах се вкъщи, влязох, заключих входната врата и отидох в кабинета. Бях убедена, че Гари е там. Вратата беше затворена. Отворих я… Не си спомням какво се случи после.“

— Какво направихте след това, госпожо Бари? — попита прокурорът.

— Веднага позвъних на полицията. После ми хрумна, че Моли може да е пострадала. Изтичах горе в спалнята й. Когато я видях на леглото, реших, че и тя е мъртва.

— Защо решихте така?

— Защото лицето й беше покрито с кръв. Но после тя отвори очи, усмихна се и каза: „Здравейте, госпожо Бари, сигурно съм се успала.“

„Погледнах се — спомни си Моли — и осъзнах, че още съм облечена. За миг си помислих, че съм катастрофирала. Дрехите ми бяха изцапани с кръв и ръцете ми лепнеха. Чувствах се изтощена и дезориентирана, чудех се защо не съм в болница и дали Гари също не е пострадал. След това започнаха да тропат на вратата и пристигна полицията.“